- Нещо не се връзва. Някой блокира действията ми с банките.
- Мариус Гарбиани - подхвърли шепнешком Батист.
- Сигурен ли си?
- Сигурен съм. Ще пиеш ли едно кафе, или искаш да тръгваме веднага?
- Да тръгваме. Имам чувството, че цялото село ме наблюдава.
Като се завърнаха в „Естамине“, Алесанра обясни на Батист, че без този кредит фабриката ще е принудена да обяви несъстоятелност. Вече тридесет години баща и работеше с тази банка и въпреки че въпросният господин Ариг бе в нея само от четири години, знаеше много добре как да се държи с „Ла Провансал“ и семейство Арну. Провалът на Жулиен, опетнил безупречната доскоро репутация на фабриката, оправдаваше до известна степен поведението му.
- Има само едно решение: да се ипотекира „Ванс“. Защото „Естамине“ няма да стигне. В противен случай останалите три банки ще се оттеглят. Наистина ли си сигурен, че е Гарбиани?
- Методът е класически. Може би отивам твърде далеч, но твърдя, че този метод дори слага подписа си под убийството на Ян Салк... И че ти пресича пътя към всички кредити...
- Ама с какво право? - изкрещя Алесандра. - Ще подам оплакване срещу него. Ща повикам и адвокат.
- Няма да ни е от полза, ако предизвикаме процедура. Той вече е свършил каквото трябва. И все пак съм твърде скептичен, че той е убил Ян Салк или пък е накарал да го убият. Не трябва да избързваме.
- Но аз имам само четиридесет и осем часа...
- Ще провалим шанса си истинският убиец да се разобличи. Слушай, аз мога да намеря необходимите средства, за да избегнем клещите на „Банк дьо Франс“ и на ищците.
- Прекрасно, но как ?
- Колко пари ти трябват точно? - попита Батист.
- Всичко на всичко двеста деветдесет и две хиляди евро. Освен да ги намеря под подковата на някой кон... Всичко е ясно. Не слагам в това число заплатите за следващия месец на петдесет и четиримата служители.
- Всяко нещо с времето си. Засега да говорим за двеста деветдесет и две хиляди, нали са толкова? - повтори Батист.
-Да.
- Ами конят идва... - каза Батист и избухна в смях.
- На всичко отгоре и се подиграваш с мен! Мразя те! -каза Алесандра, стана и избухна в ридания.
Батист я сграбчи за рамото и я накара да седне отново.
- Успокой се и ме слушай! Застрахователните компании ми дадоха значителен капитал след катастрофата на еърбъса, причинила смъртта на родителите ми и на двете ми сестри. Парите ми бяха преведени по сметка, но аз не се докоснах до тях. Не можех. Трябва само да се обадя на моята банка, за да деблокирам сумата, която ти е необходима. Това ще отнеме най-много пет дни. А пък аз ще поискам от моя нотариус да ми даде гаранция, че парите ще бъдат внесени преди падежа. Така ще удариш плесница в лицето на тези гадни финансисти и най-вече - на Гарбиани.
Батист вече набираше телефонния номер, но Алесандра хвана ръката му.
- Не мога да взема тези пари.
- Разчитам, че ще ми ги върнеш. Това е само заем, скъпа моя... Начин да ви държа изкъсо, докато се оженим. Хайде, иди избърши сълзите от хубавите си очи. Толкова плака в последно време! - каза й той и погали косите й. - Винаги съм се чудил какво да правя с тези пари. А сега съм щастлив, че те ще спасят „Ла Провансал“. Аз влизам не само в семейството, но и в семейното предприятие. Направо сте в капан, красавице. А сега, върви се разкраси, докато аз задействам плана.
* * *
- Надявам се, че имате сериозна причина да ме накарате да дойда чак тук - каза Мариус Гарбиани отбранително.
Виктоар дьо Монтобан го покани да седне в удобното градинско кресло от ратан, поставено до нейното, на терасата на селската къща в Русийон - едно от многото й притежания.
- Пия цитронада и не мога да предложа нищо друго. Искате ли цитронада, скъпи ми Мариус?
- Каква е тази постановка? - изръмжа той.
- Погледнете отвесните скали на морския бряг - каза превзето маркизата. - Гледката никога не ми омръзва. Човек би казал, че се намираме в друг, при това нереален свят. Представям си, че такъв е пейзажът на Марс.
- Стига глупости! Какво толкова имате да ми кажете и защо тук?
- Виждате ли скалите?
- Ама изобщо не ми пука за тези скали!
- Грешите. Природата ни учи на много неща, а ние не ги разбираме. Никак не ги разбираме. Скъпи ми Мариус, вие приличате на тези скали. На вид са здрави, солидни, но в действителност - крехки, трошливи. Погледнете се - кълбо от нерви, а то не е....
- Не ви позволявам...
- Зарежете „Ла Провансал“.
Виктоар бе сменила тона, с който разговаряше до този момент.
- Нима ме заплашвате? - изкрещя Гарбиани, който започваше да губи самообладание.
- За каква ме вземате?
- Никога няма да се откажа от „Ла Провансал“. Вие ли покрихте Алесандра пред банките?