Алесандра се изправи. Слънцето вече бавно се изкачваше върху лазурното небе. Нямаше нито едно облаче. Бе свършила своите два реда. А Осин и Батист тъкмо привършваха техните. Тя отиде при тях.
- Мама ни очаква с нетърпение. Приготвила ни е закуска. А после аз веднага изчезвам, за да видя резултатите от тестовете за безвредност. Да не говорим, че ми предстои да прехвърлям бумащина часове наред.
На терасата във „Ванс“ Фронсоаз бе наредила изящно масата за закуска. В средата букет от чаени рози подчертаваше красотата на съдовете от фин порцелан. Топлите кро-асани и мъничките кифлички ухаеха на масло. А хълмовете на Мон Ванту бяха обвити във ведрина и спокойствие. Бе утрин, която премахва като с магическа пръчка всички тревоги или съмнения и помита отчаянието. Камбаната на църквата в Солт отмери седем удара. Чуваше се надалеч, толкова кристалночист бе въздухът. Всички се наслаждаваха на щастливия миг.
- Често ли има подобни нашествия? - попита Батист, до-като си наливаше кафе.
В този проблем виждаше още материал за статията си.
- Свидетели сме на подобно нашествие за втори път - отговори Франсоаз. - Първия път бе преди осем години. Спомняте си, нали, Осин? Франсис бе бесен, но вие му показахте какво да прави. Слава богу, че дойдохте вчера, за да прецените кой ден ще събираме реколтата. Иначе нашествието на листоядите щеше да е пагубно. За четиридесет и осем часа тези мръсни гадини щяха да унищожат всичко - като облак скакалци.
- Може би могат да се вземат някакви предпазни мерки -вметна Батист, но бе прекъснат от позвъняване на мобилния телефон. - Извинете....
Отдалечи се на няколко крачки, като слушаше внимателно събеседника си. По лицето му се четеше объркване и смайване.
- Не, не, Жан. Ще дойда до половин час, ако желаете.
После седна отново при тях. Сериозният му и мрачен поглед притесни Алесандра, Франсоаз и Осин. „Сафиату“ - помисли Алесандра. Осин седеше от лявата й страна.
- Намерили са Мариус Гарбиани до басейна му, промушен единадесет пъти с нож. Обади ми се Жан Перо. Иска да отида на мястото.
- Мариус?! - прошепна Франсоаз.
Бе бяла като покривката, а сините й очи, уголемени от ужаса, заличиха всичко друго по лицето й. Повтори името много пъти и чак тогава сълзите й рукнаха. Обзе я огромна мъка. Алесандра осъзна внезапно колко много майка й бе обичала Мариус Гарбиани - винаги, през целия си живот. Това, което изпитваше Франсоаз сега, нямаше нищо общо със стъписването и смразяващия кошмар, които я бяха завладели при смъртта на Жулиен. Днес тя оплакваше една изгубена любов - истинска любов, която си бе забранила да изживее. Алесандра стана, за да отведе майка си в апартамента й, и пътьом направи знак на Батист да не тръгва, преди тя да се върне.
- Перо има ли някакво предположение? - осмели се да попита Осин.
- Не. А вие?
- Да, струва ми се...
- Слушам ви.
- Мисля, че полицаите ще разберат много скоро как стоят нещата. Нямам право да назова името. Погрижете се за Алесандра - отговори Осин.
- Правя го - сопна му се леко Батист, който никак не харесваше тайнствеността, в която Осин винаги забулваше думите си. - Говорете ясно.
- Повтарям ви: погрижете се за нея. Ще бъда в „Ла Провансал“, ако ви потрябвам.
Осин стана и тръгна, оставяйки Батист напълно объркан. Той влезе в къщата и срещна Алесандра, която вече бе слязла на долния етаж.
- Как е тя?
- По-добре. За щастие, Розлин ще бъде тук след петнадесет минути. Ще й оставя бележка. Мама има нужда да остане сама със спомените си и със съвестта си. Това бяха думите й. Иска да плаче до изнемога. Ще вечеряме с нея. Ще поканя също Осин и Ясмина, ще помоля Жустин да дойде с Матис. Така всички ще сме около нея. Ти върви у Гарбиани. А аз ще мина през къщи, преди да отида в „Ла Провансал“.
- Идвам с теб.