- Виктоар дьо Монтобан притежаваше документи с данни от разследването на Салк. Вчера тя показала на баща ми доказателства за отклоняването на средства. Той се върна бесен у дома. Въртя се в леглото си цяла нощ като див звяр, като ту ме обиждаше, ту се отричаше от мен. Това ме разсмя, защото бях използвал същите средства като него. Бях го ограбил с хитрост, както той бе ограбил толкова други хора, както се канеше да ограби и теб. В един момент на мен ми писна от неговите гневни изблици, от идиотщините му, от угризенията му заради мама. Направо ме вбеси! Отидох в кухнята за нож и го заклах като свиня. Толкова се гордееше с червеното си „Ферари“. Заприлича на него... Ето че си спасена от злосторника си, Алесандра.
Морган се приближаваше до нея, а тя не смееше да помръдне.
- Вече никой няма да ни раздели - поде отново той. - Чакам от седемнадесет години... Чуваш ли - седемнадесет години. Дълго е. Седемнадесет години! Повече никой няма да застане на пътя ни. Ще ти предложа приказен живот. Само ние двамата. Разбираш ли, Алесандра?!
А Алесандра се чудеше как да спечели малко време. Да го остави да говори. Да, това й се струваше най-доброто решение за момента. Само докато измисли начин как да го отдалечи от себе си.
Той замълча за миг, а после каза студено:
- Така ще стане и с Канаво.
- Какво искаш да кажеш с това „така“ ?! - възкликна Алесандра. Тя настръхна от ужас.
- Утре Канаво вече няма да го има. Ще останем само ти и аз. Алекс, обичам те. Малка ми Алекс, не искам повече да те губя.
- Морган, нека да бъдем разумни - умоляваше го тя, въпреки че устата й бе пресъхнала.
- Разумно е да бъдем двамата заедно.
Морган сграбчи Алесандра за раменете и я привлече към себе си. Тя се бореше с всички сили и започна да вие. Той постави дланта си върху устата й. Бе невероятно силен.
- Тихо! - прошепна той в ухото й. - Обичам те, малка ми Алекс. Ти си моя, само моя, бебчо.
- Не мърдай!
Батист нахълта в хола заедно с петима полицаи. Трима от тях обградиха Морган. А Батист взе Алесандра в прегръдките си.
- Свърши. Всичко свърши. Вече наистина няма от какво да се боиш.
- Тук ли беше? Как се досети?
- Тази сутрин Осин загадъчно ми каза да бдя над теб. И аз тръгнах след теб. Впрочем заварих тук Осин. Беше се скрил долу под терасата. Беше предупредил полицаите. Чухме почти целия разговор.
- Но защо не се намесихте по-рано?!
- Трябваше Морган да ти се довери. Не знаехме и дали не е въоръжен. А ти се справи блестящо.
- Сключил договор за главата ти, Батист! Той го каза! ! ! -извика Алесандра.
- Времето работи в моя полза. Наемният убиец скоро ще разбере, че няма кой да му плати при доставката на трупа. Довери се на професионализма му.
- Гледаш доста спокойно на нещата!
- Въпрос на навик. Но за твое спокойствие ще поискам да ме охраняват жени.
Батист се разсмя и на Алесандра също й стана смешно. И двамата бяха преживели силен стрес. В един момент Алесандра осъзна, че Батист я бе отвел в дъното на градината, за да не види как отвеждат Морган Гарбиани в полицейската кола. Тя трепереше, зъбите й тракаха силно, краката й се огъваха. Падна на моравата и избухна в налудничав нервен смях, който не можеше да овладее, както не можеше да овладее и тялото си.
- Не спирай, здравословно е! - каза й Батист, който малко по малко бе завладян от същия истеричен смях.
Изведнъж Алесандра стана сериозна. Отново бе чула гласа на Сафиату.
- Тя каза „трима млади“. Морган е жив, значи остава още един! Батист!!!
- Нима наричаш жив човек, който ще прекара целия си живот в затвора? Отцеубийство, убийство на журналист, отклонение на фондове, пране на пари, спирам дотук... Това го очаква: доживотна присъда без право на помилване. Сафиату го е видяла в мрак, извън живота. А доколкото разбирам, Морган живее в мрак още от детството си.
- Но той каза, че е убил баща си, за да ме спаси! - каза замислено Алесандра.
- Стига! - извика Батист. - Не проявявай никаква милост! Съчувствие - може би, но не и милост. Той просто е използвал тази струна на душата ти, за да те вкара в живота си...
-Луд ли е?!
- Луд, израснал при луд!
- Ами къде е Осин? - разтревожи се изведнъж Алесандра.
- В полицията, за да даде показания. Дължиш му живота си. Той бе разбрал играта на Морган още преди време.
- Но защо не ми е казал нищо?
- Не знам.
- Странно.
Докато Алесандра се бе затрупала с папките си в „Ла Провансал“, Батист отиде при Франсоаз, за да й разкаже последните събития. Не пропусна нито една подробност. Тя го слушаше, без да помръдне, а погледът й леко блуждаеше.