- Аз съм виновна за всички тези мъртъвци. А това е тежко бреме!
- Всеки избира дали да се изправи срещу съдбата си, или да й се покори - заяви Батист.
- Трябва да призная, че Алесандра ме удивлява. Питам се дали тя и аз въпреки всичко ще успеем да заличим бездната, която ни разделя. Как мислите, Батист?
- Аз мисля, че бездната е заличена. Не сте си дали сметка, но нея вече я няма. Е, може би трябва тук-там пръстта, с която е запълнена, да се поизравни.
- Вие сте добър човек, Батист. Такива хора рядко се срещат. За мен е чест, че ви познавам. Приемете го в буквалния смисъл. Вие най-добре познавате стойността на думите. Ще се опитам, или по-точно ще положа всички усилия, с други думи - ще направя всичко, което зависи от мен, за да се върна към живота... към истинския живот...
- Ами че вие нямате друг избор. Простете ми, че ви говоря така откровено, но...
- Точно това очаквам от вас - откровеност. Тя винаги ми е липсвала, както ми е липсвала и смелост... От пристигането ми във Франция понасях това, което ми се случваше, без да се намесвам в хода на съдбата. Един ден всичко се плаща. При това - фатално.
Франсоаз Арну замълча. Батист прояви уважение към мълчанието й. Вероятно в момента виждаше всички, които бе обичала и които бяха покосени от смъртта. Съдбата й напомняше антична трагедия. Проклятие. Да! Но Батист усещаше, че него вече го няма. Най-сетне бе изчезнало. А и самата Франсоаз малко по малко си даваше сметка за това. Сякаш се бе избавила от нещо. Чувството за освобождение бе осезаемо.
- Възможно е да ви помоля за помощ във връзка с Жустин - каза тя, следвайки мислите си. - Малката е сурова. Но не губя надежда, че ще й помогнем да посмекчи сърцето си. Ще ми помогнете ли?
- Разбира се, мамо.
Думата му се изплъзна от устата. И двамата бяха изненадани от нея. Между тях се зараждаше привързаност. На него дълго му бе липсвала майка, а тя пък бе липсвала на своите синове. Така че заедно поправяха миналото.
* * *
Когато научиха за убийството на Мариус Гарбиани и за това, как Алесандра е избегнала смъртта на косъм, родителите на Матис предложиха да заведат Жустин за две седмици в Корсика, за да се поразсее. Франсоаз и Алесандра приеха предложението им не без известно облекчение. Така че Жустин стегна куфара си и замина още същия следобед. Розлин сервираше аперитива на терасата във „Ванс“, а Алесандра довършваше приготвянето на вечерята. Франсоаз пък разговаряше спокойно с Осин и Ясмина. Батист говореше по телефона с Жан Перо и му диктуваше последните корекции за статията си, която вече бе озаглавена „Аферата „Гарбиани“ и щеше да излезе в „Еко дю Миди“ на следващия ден. Вече нищо нямаше да смущава мира на областта и на обитателите и. Гневът и жаждата за отмъщение в миналото най-сетне отстъпваха място на спокойствие в бъдещето.
Чу се звънец. Розлин побърза да отвори вратата и се върна веднага.
- Маркиза Дьо Монтобан желае да говори с вас - обърна се тя към Франсоаз.
- Донесете ми телефона, Розлин - каза Франсоаз.
- Тя е тук, на вратата.
- Боже мой, но защо? - извика Франсоаз. - Защо?
- Позволете ми аз да поговоря с нея.
Осин стана от мястото си. Бе пребледнял. Закрачи с тежки стъпки към преддверието. Видя Виктоар дьо Монтобан, която се бе подпряла на своето бентли и търпеливо чакаше някой да я покани да влезе.
- Сигурна ли сте, че точно сега е моментът? - нападна я той с непривична за него грубост.
- Той никога няма да настъпи. Така че да приключим веднъж завинаги. Но вие какво правите тук?
- Тази сутрин Алесандра покани мен и Ясмин на вечеря. Не искаше да променя нищо, въпреки случилите се събития.
- Права е. Значи сме в пълен състав. Чудесно. В това виждам благоприятен знак от страна на съдбата.
Когато Виктоар дьо Монтобан, хванала под ръка Осин, се появи на терасата, Алесандра стисна ръката на Батист. А Франсоаз гледаше вкаменена натрапницата, напълно забравила задълженията си на домакиня. Ясмина пък не можеше да познае мъжа си. Той бе превил гръб и отбягваше погледа й. Имаше вид на човек, който всеки момент ще заплаче. Виктоар носеше бяла рокля, а над нея - болеро от черна дантела. Тоалетът й бе изтънчен и много елегантен. Не носеше никакво бижу освен диамантената си халка. Това изненада Алесандра, защото маркизата бе направо пристрастена към бижута от най-висока класа. Затова появата й без този претенциозен отличителен знак беше още по-необичайна.
- Прекъсвам вечерята ви. Затова ви моля за извинение.
- Не, не. Още не сме започнали - каза Франсоаз, която си възвърна присъствието на духа, а Розлин донесе още едно кресло. - Ще пиете ли нещо?