- Чаша вода с лимон, ако обичате. Ама каква история!
- Да... Не очаквахме толкова трагична развръзка.
Фрасоаз разговаряше със светски тон, който бе в пълен контраст с паниката в погледа й.
- Мислех да се видим двете насаме, но съдбата реши иначе. Намирам, че е добре, дето всички сме тук - започна Виктоар дьо Монтобан. - Дошла съм да направя една изповед, която тежи на сърцето ми от много години. Дълго мълчах и мисля, че допуснах грешка. Осин ще потвърди онова, което ще ви кажа.
Ясмин хвърляше тревожни погледи към Осин, който бе забил поглед в земята. Алесандра стискаше толкова силно ръката на Батист, че му причиняваше болка. Франсоаз дишаше учестено, а Розлин бе изчезнала. Въпреки късния час, летният задух още повече нажежаваше атмосферата. Маркизата бе седнала на място, щедро огрявано от последните слънчеви лъчи, които образуваха ореол около кока посребрени коси. Тя полагаше огромни усилия да овладее вълнението си. Беше прелестно красива. Но красотата й бе красота на жрица и смразяваше. Най-сетне маркиза Дьо Монтобан заговори с ясен глас:
- Южен се връщал от церемония по откриването на вече не си спомням кой паметник. Осин бил с него. Шофьорът почивал в този ден и Южен бе настоял на връщане да шофира той. Отказал на Осин да кара вместо него. Карал бързо, защо-то закъснявал. Спомням си, че имаше среща с главния комисар на Марсилия. И на излизане от един завой...
Франсоаз гледаше Виктоар, а тя пък гледаше Осин, който се включи необмислено в разказа:
- Забеляза в последния момент малкия, който пресичаше тичешком пътя. Опита се да го избегне. Но колата подхвърли детето нагоре и то падна зад нея. Южен изпадна в паника, когато в огледалото за обратно виждане видя проснатото на пътя телце, и избяга. Трябваше да ме остави у дома, в Орел. Не се отби там, а стиснал зъби, не спря чак до Марсилия. Чак като пристигнахме, научихме от главния комисар името на жертвата. Не разпознахме Реми в момента на злополуката. Южен не каза нищо. Аз също мълчах. Ако бе казал истината, щях да я потвърдя.
Осин замълча, а после с приглушен глас, сякаш за да извини постъпката си, обясни, че Южен му бил спасил живота по време на войната в Алжир.
- Франсоаз, не знам дали ще сте в състояние да ми простите...
Преди Франсоаз да успее да отговори, Виктоар се намеси и каза:
- Моят съпруг ми разкри всичко това на смъртното си легло. Разказа ми, че Осин много пъти го подтиквал да си признае, но той винаги отказвал. Колкото повече време минавало, толкова повече признанието ставало все по-невъзможно поради чудовищността на постъпката му. Защото, ако в началото е ставало въпрос за пътен инцидент, какъвто е бил в действителност и в който Южен е бил единственият виновник, впоследствие същият е щял да се превърне в огромен скандал. От този момент Осин започна да бди над всеки член от семейство Арну. Успя да спаси Алесандра днес. А вчера аз разкрих на Мариус Гарбиани съмнителните сделки на сина му, като знаех прекрасно как ще реагира Морган на обвиненията на баща си.
Вече не беше време за сълзи. Виктоар дьо Монтобан смяташе, че е изпълнила дълга си, а Осин вече не носеше в душата си тежестта на мълчанието. Ясмин познаваше нерушимите връзки, които свързваха мъжа й с Южен Льокастел. В нейната страна не предаваха човека, на когото дължаха живота си, дори когато той бе мъртъв. Сега Франсоаз знаеше кой бе убил Реми и колкото и странно да бе, изпитваше известно облекчение. Дори признателност. Но дори да проявяваше разбиране към злокобното мълчание, не го извиняваше. Само че какво можеше да направи? Нищо, освен да се моли. Тези думи нахлуха в съзнанието и: да се моли. И тя потъна в молитвите си, без повече да осъзнава какво става около нея.
Алесандра вътрешно кипеше от гняв и едва се сдържаше да не избухне. В душата й се бореха омраза и възхищение -чувства, които изпитваше както към майка си, която не реагираше, така и към маркизата, която бе облекчила съвестта си и смяташе, „че вече са на чисто“. Едно дете бе загинало. Бяха пожертвали паметта му в името на нещо като чест и социален имидж. Та това бе подигравка! Чудовищността на престъплението убягваше на всички или по-скоро - всички я отричаха. Осин бе допуснал не по-малко престъпление от префекта Льокастел.
А Батист, чиято ръка Алесандра не пускаше, прошепна на ухото й:
- Случаят има давност.
Да, имаше давност. Това бе очевидно. Но този факт не умиротворяваше бунта в душата й. Тя хвърли отчаян поглед към Батист. Не на Алесандра се падаше ролята да обяви война или да поиска съдебна отговорност. Имаше чувството, че Батист й внушава да изчака какво ще направи Франсоаз. Като потвърждение, той обгърна раменете й с ръка. Само че Франсоаз не казваше нищо. Седеше все така със затворени очи. Терасата на „Ванс“ бе обвита в мрачна светлина.