- Благодаря, Виктоар - проговори най-сетне Франсоаз. -Нужна ви е била доста смелост. Фаталността тежи върху моята съдба, откакто станах на единадесет години. Лоялността на Осин ме връща към спомените ми от Алжир. Там починаха родителите ми и брат ми. Понякога равновесието се постига по доста странен начин. Войната в Алжир и сечта там продължават в нашето семейство и до днес. Искам да кажа, че войната продължава да сее смърт и до днес. А поведението, което възприех от хиляда деветстотин шейсет и втора година насам, ме прави единственият виновник. Моля дъщеря си да ми прости за тежкото наследство, което съм й предала и което от днес нататък ще се опитам да облекча.
Франсоаз стана. Виктоар последва примера й. Двете отидоха заедно до колата на маркизата, без да си кажат нито дума. Франсоаз проследи с поглед бентлито, което се спусна по алеята с кипарисите и се скри от погледа й.
- Мамо!
Франсоаз нежно прегърна дъщеря си. Алесандра плачеше.
- Омразата няма да ни помогне да продължим пътя си, малката ми. Прости, както аз прощавам. Ще се омъжиш за Батист. Той те обича. Трябва да продължиш делото на баща ти. Мисли само за бъдещето. За първи път от много, много дълго време аз виждам своето бъдеще щастливо. Ще бдя над Жустин, която пострада от моите грешки толкова, колкото и ти самата. Време е и тя да помисли за бъдещето си... Хайде да отидем при хората, които са ни верни - така, както те го разбират. Обичам те, Алесандра! Никога не съм ти го казвала. Бях твърде заета със собственото си нещастие. Обичам те, мое малко момиче.
- Ако знаеш откога чакам този момент, мамо...
- Ела, миличка. Всички сигурно се тревожат.
Майка и дъщеря се върнаха на терасата. Осин и Ясмин вече се готвеха да си тръгнат.
- Не, не, останете. Моля ви за тази услуга. Не можете да ми откажете. Тази вечер ще сложим край на заточението, което ни наложи съдбата и което ни принуди да живеем извън действителността. Осин, прекланям се пред вашия кодекс за чест. Ще трябва да изличим миналото, нямаме друг избор. То ще остане завинаги в душите ни чрез душите на скъпите ни близки, които изгубихме. С присъщата й властност, чия-то ефикасност обаче не мога да отрека, Виктоар току-що ме накара да разбера, че миналото просто трябва да даде път на бъдещето... Обявявам официално годежа на Алесандра и Батист. Нека този ден, който започна така зле, бъде благословен в името на обещанията за щастие, които ни донесе.
Епилог
Една година по-късно...
Сватбените гонгове, почуквания по чашите и последвалите ги тостове приключиха...Чуваше се само нестихващата песен на щурците. Бе началото на септември и утрото вече си проправяше път зад връх Ванту. Около Алесандра и Батист бяха останали само неколцина гости. Франсоаз уморено се бе отпуснала в едно кресло, но на устните и грееше блажена усмивка. Само Жустин все още танцуваше, насърчавана от щракането на пръсти и пляскането в такт, даващи й сили да продължи тъжното пламенно фламенко.
След церемонията в църквата на Солт поканените гости, които бяха двеста души, нахлуха във „Ванс“. Имението не бе виждало подобен празник от сватбата на Франсис и Франсоаз. Само че, за разлика от тях, Алесандра и Батист бяха пожелали да почетат земята, където се бяха запознали, и бяха поканили Африка в Прованс. Смесицата от култури бе изненадваща и очарователна.
Алесандра отвлече Батист в един отдалечен кът на градината.
- Благодаря - каза просто тя.
- За какво?
- За всичко.... за това, че си тук, че съществуваш. Любов моя, та ние се познаваме от две години! Тогава не знаехме, че събитията ще ни привържат и свържат така здраво един с друг. При това завинаги - изрече развълнувано тя и докосна с устни халката, която Батист бе сложил на пръста й предишната вечер.
После го целуна със страст, а той отвърна на целувката й със същия плам.
- Сега, когато новата ти серия козметични продукти е на пазара и след като се разписахме при господин кмета, бихме могли да помислим и за нашето бебе - прошепна Батист и я стисна в прегръдките си.
- То вече е тук - отговори Алесандра.
- Как така? - учуди се Батист.
- Знам от оня ден. Исках да ти направя подарък през брачната ни нощ.
- Наистина ли!? Момче или момиче?
- Малко е рано да се каже. Toe едва на петдесет и три дни, ако гинеколожката не е сгрешила.
- Алесандра!
Батист бе на седмото небе от щастие и цялото му тяло трепереше от вълнение. Животът. Най-сетне.