Батист захапа филия, която бе намазал обилно със сладко, и с пълна уста успя да каже:
- Страхотно! Тази Розлин е съкровище. Да се храни човек у вас, е истинско пиршество.
Алесандра избухна в смях. Батист се правеше на шут, за да я успокои. Тя въздъхна дълбоко, отпи глътка чай и се отпусна.
- Щастлива съм, че си тук. Не ти казах досега, но откакто кацнахме на летището в Маринян, имам лошо предчувствие. Ето защо обаждането на този журналист ме притесни доста. Ще се наложи да разговаряме за татко, за миналото... А нямам никакво желание. Това, че майка ми е отказала интервюто, е съвсем логично. Защото тя никога не се е занимавала с фабриката за сапун, въпреки че броят акции, които притежава, не е за пренебрегване. Но що се отнася до Жулиен, постъпката му не е нормална. Под претекст, че след развода е объркан и неуравновесен, отказва да се занимава с неща, които го притесняват.
- Не се тревожи. Всичко ще мине добре. Не си сама.
- Знам, но не искам той да ме откъсне от щастливите мигове, които преживявам.
Камбаната на селската църква отмери десет удара.
- Трябва да се обадя на мама. Почивай си, нямаме бърза работа.
Тя го целуна по устните, но Батист усети, че мислите и вече бяха другаде. Довърши закуската си, раздига масата, а после седна пред лаптопа си. Намери без особена трудност това, което търсеше. Ян Салк бе плодовит и очевидно добре платен журналист. Бе публикувал материали на много теми -добре структурирани, обосновани, подкрепени с документи, а въпросите, които задаваше в интервютата си, бяха логични и уместни. Батист се обади в „Еко дю Миди“ и поиска да говори с Жан Перо. Както очакваше, получи много добри отзиви за журналиста и научи, че от три години редовно пишел за вестника. Перо му обясни, че е невъзможно да направят пълна поредица за икономиката на областта, без да включат в нея фабриката за козметични продукти „Ла Провансал“. Още повече че разширяването на дейността й под ръководството на Алесандра в Буркина Фасо щяло да покаже динамиката на местните предприятия, които се развиват и извън страната. Батист му каза, че може да разчита на тях за статията, и двамата се уговориха да обядват заедно през следващата седмица в Марсилия, където бе редакцията на вестника.
Върна се на терасата и зачака Алесандра. Тя не се забави. Бе облечена в бежов ленен панталон и дълго сако в тон с панталона, а под него се показваше копринен корсаж, който бе специално подбран, за да подчертае красотата на невероятна старинна африканска огърлица. Алесандра изглеждаше ослепително.
- Мама ни очаква към шест вечерта. Казах й, че няма да вечеряме с нея. Стори ми се, че изпита облекчение.
- Успях да говоря с Перо. Ще обядвам с моя стар приятел, след като интервюто приключи. Можеш напълно да се довериш на Салк.
- Ще бъдеш ли с мен по време на интервюто?
- Не, това не е прието между професионалисти. Но не се тревожи. Ще бъда наблизо. Съгласна ли си да те посети?
- Да, нека дойде тук. Най-подходящо е да го посрещна на терасата. А сега ще те разведа из Солт и нашите поля с лавандула.
* * *
- Това не е моя работа! Ти трябва да намериш решение! - изригна като вулкан Мариус Гарбиани и продължи да крещи по залепения до ухото си мобилен телефон. - Очаквам резултати срещу парите, които ти давам. Ако пък си въобразяваш, че ще продължа да плащам на треньор, чиито футболисти по време на мач се оплитат като пилета в кълчища, лъжеш се. Изчезвай, и то бързо, веднага!
Гарбиани гневно затвори телефона, натисна газта на божественото „Ферари-4“, за да чуе още веднъж рева на двигателя, преди да го застави да млъкне. Въздъхна дълбоко (и тази въздишка всъщност изрази удоволствието му), като с наслада галеше кожения волан. После с мъка се измъкна от колата, защото тя изискваше от притежателя си гъвкавост, която възрастта му бе унищожила. Изправи се и се отдалечи на пет-шест крачки, за да обхване с поглед новата си придобивка - истински разкош с митично червен цвят, чиято решетка на радиатора бе украсена с не по-малко митичния изправил се на задните си крака кон. Деловият мъж се бе разнежил и се наслаждаваше на символа на своя успех. Мощността на автомобила бе в чудесна хармония с гнева на притежателя си - черта на характера, която не го бе напуснала още от младежка възраст. Единствено тръпката, която усещаше, когато дванадесетте цилиндъра се втурваха напред, успокояваше постоянното му желание да доминира. Приемаше подобен абсурд - да го размекне една машина, но никога не би приел това да направи човешко същество. Удоволствието, което изпитваше, докато бе в изящния болид, съчетано с удовлетворение от живота и чувство за сигурност, надминаваше всичките му очаквания. Потри със задоволство ръцете си. Бе възтържествувал над всички. Никой в областта, с изключение на двама парижани и един руснак, не притежаваше подобно съкровище.