* * *
„Ла Провансал“ бе възобновила стария си ритъм. Заливаха я поръчка след поръчка. Фирмата бе поела отново и необратимо по пътя на биокозметиката. Скоро щеше да стигне отново на лидерското място, което бе загубила заради Жулиен. Осин Бенмалек обучаваше един млад химик, за да може да излезе в пенсия след три години, без да се тревожи в какви ръце оставя лабораторията. Алесандра делеше времето и силите си между Африка и Прованс, а успехът на новата козметична линия я задължаваше да пътува не само из почти цяла Европа, но и да ходи често до Ню Йорк, Москва, Шанхай и Токио... Скоро заради бременността щеше да се наложи да делегира правата си на друг. Бе мотивирала доста добре екипа на фирмата и всички около нея усилено и помагаха, без значение от заемания пост.
Франсоаз Арну се занимаваше с дизайна на продуктите. Бе открила, макар и на късен етап от живота си, артистични заложби, които влагаше в избора на цветове за изящните им опаковки. Работеше заедно с артдиректора, който дълго бе доказвал таланта си при реномиран производител на парфюми в Париж. Той също бе вдовец и се бе пенсионирал. Живееше в Горд, където обаче се отегчаваше до смърт. Казваше се Албер Болте и бе дошъл да предложи усулгите си на Алесандра, която бе счела за разумно да наеме на този пост именно възрастен и опитен човек, особено пък с такава репутация. Бе извънредно оригинален и изобретателен, а и ефикасността му бе направо замайваща, така че Франсоаз не остана безчувствена към обаянието му още когато Алесандра и представи новото попълнение в екипа на фабриката. От този ден виждаха Франсоаз доста често в „Ла Провансал“. Интересуваше се главно от Албер, с когото скоро свикна да споделя и доста неща извън работата. Под негово влияние тя предприе освежителен ремонт на „Ванс“ и в течение на месеци имението бе строителна площадка. По съветите на Албер Болте стените на помещенията станаха патешкожълти, зелени или лилаво-сини, а кухнята бе боядисана в крещящочервено, на чийто фон медните съдове се превърнаха в произведения на изкуството.
Дълго след ваканцията в Корсика всички, които обичаха Жустин, се тревожеха за нея заради поведението й. През август Алесандра и Батист решиха да я заведат в Буркина Фасо. Надяваха се, че шокът от допира с африканската земя ще повлияе благотворно върху момичето. И предвиждането им се сбъдна. Един ден, като не знаеше вече какво да прави, за да забавлява Жустин, Алесандра я заведе на мястото, където бе загинал дядо й. И там съдбата й помогна... Стадо слонове -може би бе същото отпреди пет години - бе недалеч от строящия се тогава хотел. А двете с Жустин бяха сами в един ленд ровър, каран от млад чернокож, който им бе и водач. Ревът на слоновете изпълваше с дрезгавите си вибрации цялата околност.
- Любов - обясни младежът. - Това са мъжкарите...
- И какво правят мъжкарите? - попита Жустин.
- Бият се.
- Искам да видя.
- Опасно е, госпожице... Изключително опасно!
Нито Алесандра, нито младежът имаха време да реагират. Жустин скочи от колата и хукна към високата избуяла трева. Тичаше право в посока на силните викове, от които кожата й настръхваше. Алесандра и водачът им я настигнаха. Младежът бе взел и пушката си. А Жустин гледаше зашеметяващия спектакъл на двама мъжкари, които яростно се блъскаха един друг като в битка на титани. Шумът, прахолякът и топлата въздушна вълна придаваха на картината пред очите им апокалиптичен драматизъм. Жустин се изплаши. Страхът я скова, вкамени. Алесандра не знаеше какво да прави. Водачът й направи знак да отстъпи тихо назад. А той се приближи до Жустин, хвана ръката й със странна нежност, прошепна няколко думи в ухото й и я поведе обратно - кротко, внимателно и без да бърза, като създаваше у нея впечатлението, че двамата не стъпват по земята, а плуват и се реят в пространството. А когато сметна, че вече са на безопасно разстояние и вън от периметъра на слоновете, произнесе нещо на родния си език, извади от джоба си някакъв амулет, докосна с него челото си, после го сложи в ръката на Жустин, затвори дланта й и я подържа няколко мига. А после се случи нещо неочаквано. Младото момиче припадна в ръцете му и той го отнесе до колата и го сложи внимателно да легне отзад. След това запя монотонно с гърления си глас.
- Вече можем да си вървим - каза той след доста време. Алесандра не откъсваше поглед от Жустин, която приличаше на заспала.
- Тя там ли ще стои? - попита с безпокойство Алесандра.
- Повече няма от какво да се бои. Излекувана е.
- Излекувана ли? - попита Алесандра.
- Излекувана е.