Мариус Гарбиани бе малко над шестдесетте и бе напълнял съвсем леко. Бе среден на ръст, с посребрени кестеняви коси и честно казано, бе симпатичен. Суровите му сини очи гледаха лукаво, а чувствената му уста бе постоянно изкривена в гримаса на досада. Стойката и лицето му изразяваха агресивност и всички наоколо предугаждаха, че тя би се проявила при най-незначителния повод. Човекът просто обичаше да дава простор на гнева си, а яростните му изблици бяха чести и силни като бури. Гневът бе средство да разклати психиката на противниците му, които сериозно се затрудняваха да различат истинското му раздразнение от показното.
Гарбиани бе начело на холдинг, който държеше монопола по събирането и обработването на отпадъците в Прованс, а към холдинга бе прикрепена мъглява върволица от фирми с най-разнородна дейност. Страстен любител на футбола, той бе собственик на „Рейсинг д’Авиньон“ - клуб, който играеше в първа дивизия. Гарбиани често спонсорираше и състезания по голф, и тенис турнири. Цялата тази дейност бе в услуга на амбициите му и му бе дала възможност да се промъкне във всички среди, а и до известна степен, по един или друг начин - да ги контролира.
Мариус Гарбиани имаше окаяно детство. Беше живял най-напред в Карпантра, а после и в Солт - в дървена колиба в границите на селцето. Баща му бе кантонер и изпиваше нищожната си надница в компанията на майка му. На 12-годишна възраст Мариус вече събираше всичко, което хората изхвърляха. Работеше заедно с един стар вехтошар на име Габриел Анкис. Деляха залъка си в продължение на цели осем години. Когато Габриел почина, за голяма своя изненада Мариус се оказа наследник на доста пари, които ортакът му бе поверил на един нотариус. С тях си купи първо един камион, а после още два. Зае се с битовите отпадъци, като използва момента, когато общините започваха постепенно да се освобождават от тези си задължения, поверявайки ги на частни предприемачи. Ето как той - човекът, към когото жителите на Солт се отнасяха с презрение или в най-добрия случай - със снизхождение, се превърна в опасен и ловък делови мъж, който постепенно иззе тази дейност не само в селата и околните градове, но и в пазарите в Марсилия, Ница и Тулон. Е, трябваше му малко време, за да откупи мястото си сред най-знатните кръгове в областта, и от този момент нататък стана важна личност.
Мариус Гарбиани влезе във вилата, проектирана за него от известен архитект от Бандол. Бе особено горд с нея, още повече че тя бе обект на много статии в списания за обзавеждане по цял свят. Бе разположена на изхода на Горд. Два хектара парк защитаваха постройката от бетон, стъкло и стомана, която се срастваше с околния релеф. Сградата бе с доста изчистени линии и се разпростираше на три нива, без това да смути пейзажа. А от терасата на първия етаж, където се намираше басейнът с преливник, се откриваше необхватна за окото гледка към долината на абатство Сенак. Техниката господстваше навсякъде благодарение на гениално изобретена система за осигуряване безопасността на къщата - входната врата, вратите на всички помещения, щорите на прозорците, телевизорите и лампите „отговаряха“ на гласа на господаря на дома или на щракване с пръсти.
Икономката Магда бе побързала да отиде в хола още като видя на контролния екран в кухнята, че порталът се отваря. Начаса бе приготвила питието - чаша дванадесетгодишно уиски „Лафройг“, което господарят й пиеше веднага щом се прибереше. Тя знаеше, че вместо да й каже „добър ден“, ще започне да й крещи да не го безпокои и че после щеше да я залее с лавина заповеди, някои от които си противоречаха.
- Отивам в кабинета - отсече Гарбиани и не каза и дума повече.
Магда бе изненадана от спокойствието на господаря си. Отдаде го на новата му кола. През повечето време той се държеше като малко момче, като лошо малко момче. Тя не се страхуваше от него и може би по тази причина бе най-отдавнашната му прислужница. Беше наясно, че в детството си той бе страдал от липса на обич. Знаеше всичко за този период от живота му и го жалеше. След смъртта на госпожа Гарбиани бе поела задълженията на икономка. Не му противоречеше, бе послушна и покорна, но никога не проявяваше сервилност. Впрочем Гарбиани умееше да бъде щедър, и то - някак неочаквано. Когато синът на Фернан, един от градинарите, претърпя сериозна злополука с мотора си, той плати настаняването му в най-добрата клиника, а след това - и скъпите процедури от възстановителната терапия, продължи да му плаща и надницата, когато след три месеца парите от здравните осигуровки секнаха, и не престана чак докато младежът - вече баща на две малки деца - се възстанови напълно. Отпуската му по болест продължи цяла година.