— Ох, по дяволите — обърнах се към нея аз. — Колко е часът?
Тя погледна.
— Два и двайсет и пет. Защо?
Изругах шепнешком и се обърнах към стълбите.
— Закъснявам за среща.
Слязох като вихър. В края на краищата, повече съм свикнал със стълби, отколкото с асансьори. Пресякох фоайето на бегом. Успях да избегна сблъсъка с влизащия, натоварен с куфари портиер, и се устремих надолу по тротоара. Дългите ми крака бяха свикнали да бягат. Вятърът духаше срещу мен и черната ми куртка се развяваше зад гърба ми като крила.
От „Медисън“ до офиса ми имаше няколко пресечки и, след като минах половината, забавих ход. Не ми се искаше да се появя на срещата с Моника С-Изчезналия-Мъж запъхтян, с разрошена прическа и потна физиономия.
Сигурно вялият зимен период беше виновен за това, че все пак съм изгубил форма, но се задъхах. Борбата със собствените ми дробове толкова ме отвлече, че не забелязах тъмносиния „Кадилак“ до момента, в който не спря до мен. От него излезе мъж с внушителни размери и спря на тротоара пред мен. Имаше яркорижи коси и дебел врат. Лицето му изглеждаше така, сякаш в детството му често са го били с дъска — изключение правеха само мощните надочни дъги. Малките, тесни сини очи се свиха още повече, когато срещнах погледа му.
Спрях и се огледах. Още двама мъже, неотстъпващи ми по ръст, но забележимо по-масивни, се приближаваха отзад. Те очевидно ме следваха още от хотела и, съдейки по вида им, бягането не им беше харесало. Единият леко накуцваше, от което походката му изглеждаше леко подскачаща, а другият вееше косите си, стърчащи на всички страни не без помощта на козметичен гел. Неизвестно защо си спомних младежките си години, когато в колежа злобните биячи от футболния отбор ме притиснеха в ъгъла.
— Мога ли да ви помогна, господа? — попитах аз, оглеждайки се в търсене на ченге. Уви, изглежда в момента цялата полиция се намираше в „Медисън“. И наистина, кой би отказал да погледа?
— Сядай в колата — подхвърли онзи, който стоеше пред мен. Един от другите — не Ежко, а Скокльо — отвори задната врата.
— Предпочитам да ходя пеша. Полезно е за сърцето ми.
— Ако не седнеш в колата, ще е вредно за краката ти — изръмжа онзи.
— Господин Хендрикс, моля ви, по-вежливо — чу се глас от колата. — Господин Дрезден, ще ви затрудни ли да поседнете при мен за минутка? Възнамерявах да ви закарам до офиса, но вашето прибързано заминаване малко затрудни плановете ми. Надявам се, нямате нищо против поне остатъка от пътя да изминете с кола?
Наведох се, за да погледна в купето. От задната седалка любезно ми се усмихваше симпатичен мъж с непретенциозна външност, облечен в елегантна спортна куртка и дънки.
— А вие сте?… — поинтересувах се аз.
Усмивката му стана още по-широка и, готов съм да се закълна, очите му буквално заискриха.
— Казвам се Джон Марконе. Искам да обсъдя нещо с вас.
Огледах го мълчаливо за миг. После хвърлих поглед към много големия и много мощен господин Хендрикс. Той недоволно мърмореше под носа си и този звук много напомняше ръмженето на Куджо — точно преди да скочи към жената в колата. Нямах особено желание да се бия с Куджо и двама от приятелите му.
Затова се вмъкнах в „Кеди“-то на Джентълмена Джони Марконе.
Нещо много натоварен се получи днешния ден. И все още закъснявах за среща.
Глава 3
Джентълменът Джони Марконе не правеше впечатление на човек, готов да ми счупи краката или да ми зашие устата с тел. Сивеещите му коси бяха подстригани късо, а в ъгълчетата на очите му се събираха светли на фона на загара му бръчици от чести усмивки. Очите му имаха онзи оттенък на зеления цвят, който се придобива от дълга употреба на доларови банкноти. Той по-скоро приличаше на футболен треньор от колежа: симпатичен, с тен, с атлетично телосложение, пълен с ентусиазъм. Това впечатление се подкрепяше от външността на съпровождащите го хора. Куджо Хендрикс, например, приличаше на професионалист от първата лига, дисквалифициран за прекомерна грубост на терена.
Куджо се върна в колата, погледна ме свирепо в огледалото за обратно виждане, подкара „Кадилак“-а и бавно пое към офиса ми. В лапите му воланът изглеждаше миниатюрен и крехък. Направих си мислена бележка: да не позволявам на Куджо да ме хваща за гърлото с ръце. Или дори с една ръка. Съдейки по размерите, и една би му стигала.
Радиото в колата свиреше доста силно, но още щом седнах, от високоговорителите се чу пращене. Хендрикс се намръщи и секунда-две обмисляше това явление. Изглежда това време е било необходимо за преминаването на сигнала по нервните му окончания. После той протегна ръка и изключи звука. Оставаше ми само да се надявам, че с такава реакция все пак ще се добере до офиса ми без произшествия.