Виктор стоеше до отворената врата, водеща към верандата. Оранжево-червените езици на огъня обгръщаха тавана над него и димът се стичаше в гостната под нас.
На пода пред Виктор стоеше свит жабодемона, когото май унищожих предишната вечер. По дяволите, можех да се досетя, че не съм го убил. Всъщност не можеш да убиеш демон; можеш само да унищожиш физическата му обвивка, която той си прави, влизайки в света на смъртните. Ако го призовеш отново, той без проблем ще си направи нова.
Гледах ги очаровано. Досега само веднъж съм виждал как призовават демон — и малко след това убих стария си наставник. Гнусната твар седеше свита пред Виктор и го гледаше с абсолютна ненавист. Направо се тресеше от желание да впие в него зъбите си, да разкъса и унищожи смъртното същество, осмелило се да го призове.
Погледът на Виктор стана съвсем безумен. Потта се стичаше на вадички по лицето му и той наклони глава, сякаш зрението му беше разтеглено по хоризонтала и тази позиция му позволяваше да компенсира изкривяването. Мислено се зарадвах, че навреме изключих Вътрешното си Зрение. Някак не ми се искаше да видя как всъщност изглежда тази твар; а ако трябва да съм честен — и истинския Виктор.
Демонът най-накрая издаде дълго, раздразнено съскане и с хрипкаво ръмжене се обърна към мен. Виктор отметна глава назад и се разсмя тържествуващо: триумфът над съществото, което извика от отвъдния свят, явно го опияняваше.
— Ето, Дрезден. Виждаш ли? Силните оцеляват, а слабите биват разкъсани на малки парченца. — Той махна с ръка към мен. — Убий го — нареди той на демона.
С усилие се надигнах на крака, опирайки се в стойката. Демонът също се надигна и бавно тръгна към мен.
— Боже мой, Виктор — казах аз. — Дори не мога да повярвам, че може да си толкова тъп.
Усмивката на Виктор мигновено се преобрази в озъбване. Видях в очите му зараждащите се страх и неувереност — въпреки, че все още се чувстваше като победител. Какво пък, и аз усетих на устните си лека усмивка. После преместих погледа си върху демона.
— Наистина, не трябваше толкова лесно да споделяш с някого името на демона — отбелязах аз и поех дълбоко дъх.
— Калшажжак! — с повелителен глас произнесох аз.
Демонът замръзна на място и изпусна свистящ, пълен с болка и ярост вопъл.
— Калшажжак! — изръмжах аз още веднъж. Усещах присъствието на демона директно в главата си — огромен, хлъзгав, слузест, мятащ се като исполинска попова лъжичка. От чудовищното налягане в слепоочията пред очите ми заплуваха звезди, и аз с труд се удържах на крака. Демонът засъска възбудено и налягането в слепоочията ми се удвои, опитвайки се да ме принуди да се предам, да се откажа от борбата, та демонът да може да действа свободно. Синята светлина от очите му стана ослепително ярка, и ме болеше дори като го гледам.
Странно, в този момент си спомних малката Джени Селз и Мърфи, лежаща в безсъзнание с побеляло лице на носилката под дъжда, както и Сюзън — отровена, неспособна да бяга от демона.
Веднъж вече победих това жабище. Значи ще мога да го направя пак.
Извиках името на демона за трети и последен път. Гърлото ме болеше като от остра ангина. Думата се получи хрипкава и далеч от идеала, и за един отвратителен миг се боях от най-лошото, но Калшажжак зави още веднъж и се просна на пода, махайки с крака като отровен бръмбар. Ноктите му оставяха дълбоки следи по пода. Олюлях се и едва не припаднах от внезапната умора.
— Какво правиш? — пищеше Виктор, сякаш го колеха. — Какво правиш? — Той гледаше демона с неподправен ужас. — Убий го! Аз съм твоят повелител! Убий го, убий, убий!
Демонът злобно зави, местейки пламтящия си поглед от мен към Виктор и обратно, сякаш се опитваше да избере кого да излапа пръв. Най-накрая погледът му се спря на Виктор, който пребледня и се втурна към вратата.
— Не, няма да избягаш — измърморих аз и бързо произнесох последното заклинание, на което бях способен. За последен път, подчинявайки се на последните ми капки енергия, вятърът се надигна и ме откъсна от пода. Врязах се като снаряд във Виктор и го блъснах далеч от вратата, покрай щракналите до нас зъби на демона, към перилата на антресола.
Строполихме се в безформена купчина на самия ръб. Въздухът беше толкова нажежен, че изгаряше дробовете. Пулсиращата болка в бедрото ми стана почти непоносима; дори не предполагах, че може толкова много да боли. Димът разяждаше очите и гърлото ми.
Вдигнах поглед. Огънят беше обхванал цялата къща. Демонът се приготви за атака, затваряйки ни пътя към изхода. Зад балкона царяха хаос, огън и дим — странен, тъмен дим, който би трябвало да се издига нагоре, но който се стелеше по пода на гостната като лондонска мъгла. Болката беше твърде голяма. Просто не можех да помръдна. Дори не можех да поема дъх дотолкова, че да закрещя.