„Мърфи,“ — помислих си аз, — „трябваше да те послушам.“ Ако не ме убият скорпионите, това ще направи демонът, а ако не той, то огънят — със сигурност. При всички положения краят ми наближаваше.
След тази мисъл ме обзе някакъв блажен покой. Беше ми леко и спокойно да знам, че скоро всичко ще свърши. Аз ще умра, и това е всичко. Борех се колкото можех, направих всичко, за което ми стигаха силите и ума, и ето че всичко вече свършва. Странно, в тези последни секунди съжалявах само за това, че не успях да се извиня на Мърфи, че няма да мога да се извиня на Джени Селз за това, че съм убил баща й, и че по никакъв начин няма да мога да се извиня на Линда Рандъл за това, че твърде късно разреших случая и затова не успях да спася живота й. Чудовища, демони, черни магове се рояха около мен, а на ръката ми с ледена тежест висяха белезниците на Мърфи. Затворих очи.
Белезниците на Мърфи…
Отворих очи.
Белезниците на Мърфи!
Виктор отново ме ритна в лявата ръка. Заритах с крака във въздуха, набрах се за момент и с лявата ръка хванах Виктор за панталона. Едновременно с това замахнах с дясната ръка и усуках свободно висящата гривна около стойката на перилата. Гривната направи един и половина — два оборота. Дръпнах — веригата държеше здраво.
Падайки обратно надолу, аз с всички сили дръпнах Виктор за панталона. Той изпусна див, сърцераздирателен вопъл и полетя надолу, а след него полетя и окончателно изгубилият равновесие, но така и не изпуснал го от хватката си Калшажжак. Те паднаха на пода на гостната и се скриха в дима.
Чуха се припряно шумолене и скърцане, после — пронизителното съскане на демона, преминаващо в свистене. Воплите на Виктор бяха заменени от противен животински писък, какъвто можеш да чуеш от свиня в кланица, но не и от човек.
Висях под антресола на няколко фута над дима. Мърфините белезници, носещи цялата ми тежест, болезнено се впиваха в китката ми. Погледът ми започна да се замъглява, но все пак погледнах надолу. Видях море от кафяви, блестящи черупки. Видях как скорпионите удрят с жилата си някъде надолу, издигат се и удрят отново. Видях светещите очи на физическата обвивка на Калшажжак — по-точно, светеше само едното око; второто беше изтекло, пробито от скорпионово жило.
Видях Виктор Селз, поразяван от жила с размери на шишарка; от раните му течеше отрова. Без да обръща внимание на щипките и жилата на скорпионите, демонът започна да го разкъсва на части. На лицето на Виктор беше застинала маска на смъртна мъка, страх и злоба.
Силните оживяват, а слабите биват изядени. Мисля, че Виктор заложи на грешната сила.
Неочаквано ми се отщя да гледам ставащото долу. Виж, горе беше друго нещо: огънят, поглъщаш тавана, беше просто красив — бушуващи вълни от пламъци, червени като вишна, златни като залез. Бях твърде слаб, за да се опитвам да се измъкна от този ад, и твърде уморен от болка, за да мисля за каквото и да било. Просто се любувах на огъня, чаках, и изведнъж забелязах — виж ти! — че ужасно съм огладнял. Всъщност, защо се учудвам? Не бях ял нормално от… кога беше? В петък? Ами да, в петък. Казват, че в последните си минути започваш да обръщаш внимание на напълно неочаквани неща.
Освен това започват да ти се привиждат разни работи. На мен, например, ми се привидя Морган, влизащ в столовата откъм верандата с меча на Белия Съвет в ръка. Видях как един от скорпионите — с размерите на голяма немска овчарка — успя да намери стълбата, водеща нагоре, качи се в столовата и се хвърли към Морган. Той леко замахна с меча — хряс! — и дори не погледна към двете половинки на скорпиона, гърчещи се на пода.
С все същото мрачно изражение на лицето Морган се приближи към мен; антресолът се тресеше от крачките му. Очите му се присвиха, когато ме видя и той, вдигайки меча си, се наведе през парапета. Мечът проблясна в сребърно, неочаквано ледено в тази жега и започна да се спуска към мен.
„Колко типично,“ — проблясна в мозъка последната ми мисъл. — „Колко дяволски типично: да преживееш всичко, което са приготвили за теб лошите момчета, за да загинеш от ръцете на онези, за чието дело си се сражавал…“
Глава 27
Свестих се на някакво влажно и студено място; болката беше непоносима, а кашлицата сякаш обръщаше дробовете ми наопаки. По лицето ми падаха дъждовни капки: през целия си живот не съм изпитвал нищо по-приятно от това. Над мен се беше надвесил Морган и аз съобразих, че ми беше правил изкуствено дишане уста в уста. Пфу.
Задавих се, изкашлях се и седнах, опитвайки се да си поема дъх. Морган ме гледаше пронизително няколко секунди, после се намръщи, стана и се обърна.