Най-накрая успях да събера сили, за да говоря.
— Вие ме спасихте — тъпо изхриптях аз.
Той се намръщи.
— Да.
— Но защо?
Той отново ме погледна, после се наведе, вдигна от земята меча си и го прибра в ножницата.
— Защото видях какво е станало тук. Видях как си рискувал живота си, за да спреш този тип. Без при това да нарушаваш Законите. Ти не си убиец.
Покашлях още малко.
— От това не следва, че трябваше да ме спасявате.
Той се обърна и ме погледна така, сякаш думите ми го озадачаваха.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Можехте да ме оставите да умра.
Лицето му не се смекчи и на йота, но той отвърна:
— Ти не си виновен. Ти си част от Белия Съвет. — Устата му трепна, сякаш тези думи бяха по-кисели и от зелен лимон. — Формално. Аз съм длъжен да пазя живота ти. Изпълних дълга си.
— Аз не съм убивал — казах аз.
— Не.
— Щом е така — изхриптях аз, — значи аз съм бил прав. Което означава, че вие…
Морган се намръщи.
— Повече от готов съм да те екзекутирам, ако преминеш чертата, Дрезден. Не мисли, че това ще те откачи от кукичката — доколкото разбирам ситуацията.
— Така-а. Ако не съм забравил, ваше задължение като Надзирател е да доложите за поведението ми на Съвета, нали така?
— Да — изръмжа той. — Може би дори ще свалят Проклятието от теб.
Разсмях се и моментално се закашлях.
— Не си победил, Дрезден. В съвета има много хора, на които е добре известно, че се занимаваш със силите на Тъмнината. А ние няма да те изпускаме от поглед. Ще те следим ден и нощ, ще докажем че си опасен и трябва да бъдеш спрян.
Засмях се отново и бях принуден да легна настрани — още не бях достатъчно добре, че да мога да се смея.
Морган сви вежди и ме погледна със съмнение.
— С теб всичко наред ли е?
— Дай ми галон-два листерин — изхриптях аз — и ще съм супер.
Морган ме гледаше мълчаливо и аз се посмях още. Той завъртя очи и измърмори нещо за полицията, която ще пристигне всеки момент и ще ми окаже медицинска помощ. После се обърна и закрачи през гората, мърморейки нещо под носа си.
Полицията наистина пристигна навреме и успя да залови опитващите се да избягат Бекет. Освен всичко друго, ги арестуваха за непристоен вид. По-късно ги съдиха за съучастие в производството и разпространението на „Трето Око“. Какво пък, провървя им, че ги съдиха в щата Мичиган. В Чикаго никога нямаше да се измъкнат живи от затвора. Това би се отразило зле на бизнеса на Джони Марконе.
„Версити“ пострада много от загадъчния пожар в нощта след моето посещение. Чух, че Марконе не е имал проблеми с получаването на застраховката, въпреки плъзналите на тази тема слухове. Освен това говореха, че Марконе е наел Хари Дрезден, за да премахне главатаря на бандата „Трето Око“ — както често се случва, източникът на този слух така и не беше открит. Не се опитвах да го опровергавам. В крайна сметка, това не е толкова голяма цена за да живееш, без да се страхуваш, че ще сложат бомба в колата ти.
Моята хоспитализация не позволи да присъствам лично на заседанията на Белия Съвет, но в крайна сметка се получи така, че свалиха от мен Дамоклевото Проклятие (име, което винаги ми се е струвало твърде претенциозно). Както гласеше официалната формулировка, „за героични действия в името на дълга и отвъд него“. Съмнявам се, че Морган някога ще ми прости за това, че се оказах от добрите. Наложи му се да изяде шапката си пред целия Съвет — заради неговото извратено чувство за дълг и чест. Е, не мога да кажа, че след всичко това взаимните ни чувства се промениха. Но не мога да не призная, че Морган се държа честно.
А главното е, дявол да го вземе, че вече не трябва да се презастраховам, очаквайки, че той ще се появи отнякъде всеки път щом правя заклинание. Във всеки случай, надявам се на това.
Мърфи лежа в критично състояние почти три денонощия, но все пак оцеля. Между другото, настаниха я в съседната стая. Изпратих й цветя, заедно с оцелялата гривна от белезниците. В приложената бележка я молех да не ме пита кой и по какъв начин толкова прецизно е срязал веригата. Съмнявам се да ми повярва, че някой я е разрязал с вълшебен меч. Предполагам, че цветята са й помогнали да оздравява по-бързо. Първият път, когато й разрешиха да стане, тя докуцука до моята стая, хвърли ги в лицето ми и излезе без да каже нито дума.
Тя не показа и най-малкия признак, че помни събитията в офиса ми, и може би наистина не помнеше нищо. Така или иначе, тя оттегли заповедта за ареста ми и две седмици по-късно, когато излезе от болницата и тръгна на работа, ми позвъни за консултация. Освен това ми изпрати чек за голяма сума, който да покрие разходите по разследването на тези убийства. Предполагам, това означава че пак сме приятели — в професионален смисъл. Но вече не се шегуваме. Някои травми зарастват по-бавно от други.