В обгорелите развалини на къщата край езерото полицията откри големи запаси „Трето Око“ и в края на краищата името на Виктор Селз изплува като основен виновник. Моника Селз и децата й изчезнаха в недрата на програмата за защита на свидетелите. Надявам се, че животът им вече е по-хубав. Макар че, от друга страна, е напълно невъзможно да стане по-лош, отколкото вече беше.
Боб се върна в къщи горе-долу навреме, макар че нямах възможност да проверя това, по напълно разбираеми причини. Опитвам се да не вярвам на слуховете за твърде разюзданата вечеринка в Чикагския университет, случила се в нощта между събота и неделя. Самият Боб благоразумно мълчи по въпроса.
„СРЕЩА С ДЕМОН“, гласеше заглавието на първа страница на „Влъхва“, излязъл следващия понеделник, и Сюзън дойде в болницата, за да ми донесе екземпляр и да поговорим. Беше много заинтересувана от устройството, предназначено да удържа бедрата ми неподвижни, докато лекарите се уверят, че костта не е раздробена (поради някакви непонятни за тях причини рентгеновият апарат се повреждаше всеки път, щом се опитаха да направят снимка на раната ми). Тя изказа голямо съжаление по повод факта, че не мога да се движа. Възползвах се от фактора състрадание, за да получа съгласие за нова среща и тя, изглежда, не възразяваше срещу това.
Този път никакъв демон не попречи. И успях да се справя без съветите и отварите на Боб. Благодаря, мога и сам.
Мак получи обратно своя „Транс-Ам“. Аз получих обратно Синия Бръмбар. Разбира се, това не беше съвсем равностойна замяна, но Бръмбара поне още е в движение. В повечето случаи.
В продължение на седмица всяка вечер изпращах на Тук-Тук и неговите приятелчета-духчета пица, и досега продължавам да изпращам веднъж седмично. Не се и съмнявам, че разносвачът от „Пица-Експрес“ ме смята за малоумен, понеже го карам да изхвърля пицата край пътя. Да върви по дяволите. Аз държа на думата си.
Единственият, който нито спечели, нито загуби от тази история, беше Мистър. Впрочем, за него е под достойнството му да обръща внимание на такива дреболии.
А аз? Какво спечелих от всичко това? Не знам точно. Отървах се от онова, което ме преследваше дълго време. Не знам какво е. Не знам и кой повече вярваше, че съм ходещ Антихрист, очакващ тръбния зов: консервативното крило на Белия Съвет, типовете като Морган или аз самият. В крайна сметка, този въпрос временно е закрит. А що се отнася до мен — отново, не знам точно. Властта не е изчезнала. Съблазънта не е изчезнала. И, изглежда, всичко ще си остане както беше.
Какво пък, мога да го преживея.
Светът става все по-тъмен с всеки изминал ден. Всичко се движи все по-бързо и по-бързо, заплашвайки окончателно да излезе от релсите.
Но при мен, в моето ъгълче на страната, се опитвам да удържам този водовъртеж. Не искам да живея в джунглата на Виктор, въпреки че именно тя го изяде. Не искам да живея в свят, където командват силните, а слабите са принудени да се крият. Предпочитам места, където всичко е по-тихо и по-спокойно. Където троловете не си показват носа изпод своите мостове, където елфите не крадат деца от люлките им. Където вампирите уважават установените правила, а феите си знаят мястото.
Казвам се Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден. Можете да правите заклинания с името ми — не отговарям за последствията. Когато нещата придобият странен обрат, когато онова, което трябва да стои в мрака изпълзява на дневна светлина, когато вече никой не може да ви помогне, обадете ми се.
Номерът ми е в указателя.