— Господин Дрезден — с усмивка произнесе Марконе. — Доколкото знам, от време на време работите за полицията.
— Е, подхвърлят ми по нещичко — признах аз. — Ей, Хендрикс. Наистина, би трябвало да си сложите колана. Ако се вярва на статистиката, това е петдесет, или дори шейсет процента по-безопасно.
Куджо отново ме погледна свирепо в огледалото, на което отвърнах с лъчезарна усмивка. Усмивката винаги вбесява хората много повече от директното оскърбление. А може би просто усмивката ми е такава, оскърбителна.
Изглежда моето поведение изкара от релси Марконе. Дявол знае, може би трябваше да държа шапка в ръка, но никога не съм харесвал Франсис Форд Копола, а и никога не съм имал кръстник (виж, кръстница имам, и тя, естествено, е фея. Впрочем, това е съвсем друга история).
— Кажете, господин Дрезден — продължи той. — Обикновено колко струват услугите ви?
Това ме накара да се напрегна. Какво може да иска от мен някой като Марконе?
— Стандартната ми такса е петдесет долара на час плюс пътните разходи — отвърнах аз. — Впрочем, тя може да варира в зависимост от онова, което ви е нужно.
Марконе ме слушаше и кимаше, сякаш ме поощряваше да говоря още. После намръщи чело така, сякаш старателно обмисляше какво да каже сега, вземайки под внимание моите интереси — като някой грижлив дядо.
— Кажете, колко ще струва, за да не разследвате нещо?
— Искате да ми платите за това да не правя нещо ли?
— Нека кажем така: плащам ви по стандартната тарифа. Това прави хиляда и четиристотин на ден, нали?
— Всъщност хиляда и двеста — поправих го аз.
Той реагира на думите ми с ослепителна усмивка.
— Честните партньори са голяма рядкост. Истинско съкровище. Значи, хиляда и двеста на ден. Да кажем, че ви платя две работни седмици, господин Дрезден, и вие си починете известно време. Идете на кино, наспете се и така нататък.
Внимателно го гледах.
— И за над хиляда долара на ден вие искате аз…
— Да не правите нищо, господин Дрезден — усмихна се Марконе. — Съвсем нищо. Отпуснете се, протегнете си краката. И се дръжте по-далеч от детектив Мърфи.
Виж ти… Марконе не искаше да си пъхам носа в убийството на Томи Том. Интересно. Обърнах лице към прозореца и притворих очи, сякаш обмислях предложението му.
— Парите са у мен — продължи Марконе. — Плащам в брой и на място. Вярвам, че вие също ще изпълните ангажимента си. Много ви уважават за деловата честност.
— Мммм. Наистина, не знам, Джон. Виждате ли, сега съм прекалено зает, за да вземам пари за нови поръчки. — Колата почти стигна до сградата, в която се намираше офисът ми. Вратата на колата, изглежда, не беше блокирана. Дори не си бях поставил колана — в случай че ми се наложи да отворя вратата и да скачам в движение. Виждате ли колко съм предвидлив? Ето какво е чародейския интелект — е, и параноя също.
Усмивката на Марконе помръкна. Сега лицето му изразяваше искрено съчувствие.
— Господин Дрезден, много би ми се искало да установим взаимноизгодни делови отношения с вас. Ако работата е в парите, мога да ви предложа повече. Да кажем, че удвоя обичайната ви тарифа. — Той седеше полуобърнат към мен, поклащайки длани пред себе си. Господи, струваше ми се, че всеки момент ще ми каже да изляза на терена и да спечеля подаването. Той отново се усмихна. — Как ви звучи това?
— Работата не е в парите, Джон — въздъхнах аз и уж случайно надникнах в очите му. — Просто се съмнявам, че това ще проработи.
За мое учудване той не отклони поглед.
Онези, които имат работа с магия, са свикнали да виждат света малко по-различно от останалите. Ти придобиваш немислими дотогава перспективи, начин на мислене, за който не би и подозирал без достъп до това, което вижда и чува вълшебника.
И като гледаш някого в очите, ти също го виждаш така, различно. И през този миг онези, другите очи, те виждат по същия начин. Ние с Марконе се гледахме един друг.
Зад тази негова непринудена усмивка и бащински маниери се криеше борец, воин. Той възнамеряваше да постигне онова, което иска, и възнамеряваше да го постигне по най-ефективния от всички начини. Той беше предан човек — предан на своите цели, на своите хора. Той не допускаше действията му да се ръководят от страха. Той печелеше от страданията на хората — продавайки наркотици, плът и крадени вещи, — но се стараеше да сведе тези страдания до минимум. Не от доброта, а просто затова, че така е по-изгодно за бизнеса. Смъртта на Томи Том го е вбесила — студена, делова ярост за това, че някой се е намесил в принадлежащите му по право владения. Той възнамеряваше да намери отговорните за тази намеса и да се справи с тях посвоему — и не искаше полицията да се намесва в това. Той е убивал в миналото и знае, че ще се наложи да убива и в бъдеше, но това за него беше просто начин за управление на нещата, нещо като плащане на покупките на касата. Всичко в Джентълмена Джони Марконе беше сухо и прохладно. Всичко, освен един малък ъгъл. Там, скрит от всекидневните мисли, се криеше някакъв таен позор. Не можах да видя какъв точно. Но видях, че там, някъде в далечното минало, се е случило нещо и че той би дал всичко на света да не се е случвало, ще пролее колкото трябва кръв, само и само да заличи това. И именно от този тъмен ъгъл на съзнанието черпеше своята решимост, своята сила.