Кимнах.
— Сигурно има още някаква причина, поради която се обръщате към мен, а не в полицията или към частен детектив?
Тя отново се изчерви. Това много й отиваше, правеше я да прилича на малко момиче. Не, наистина, беше много мило.
— Ами, да… хм. Той се увличаше… увличаше…
— От магия?
— Да. Купуваше всякакви такива книжки в магазина, отдел „Религия“. Не игрички като „Тъмници и Дракони“. Истински. Освен това купуваше карти. Таро. — Тя произнесе това като „Каро“. Любителка.
— И предполагате, че изчезването му може да има някаква връзка с увлечението му?
— Е, не съм уверена — призна тя. — Но е възможно. Той тъкмо загуби работата си и това много го потисна. Много се безпокоя за него. Помислих си, че онзи, който го намери, може да поговори с него за всички тези неща. — Тя въздъхна дълбоко: сякаш усилието, което се изискваше от нея, за да произнесе толкова изречения без нито едно „хм“ я беше уморило.
— Все още не разбирам. Защо аз? Защо не полицията?
Пръстите й, стискащи чантата, побеляха.
— Той си събра нещата, господин Дрезден. Страхувах се, че полицията ще реши, че е зарязал жената и децата си. Дори няма да започнат да го търсят. Но той не ни напусна. Не е такъв. Той просто иска да живеем добре, и това е всичко.
Намръщих се. „Страхуваш се, че твоята половинка все пак е кръшнала, нали, хлапе?“
— Дори и така да е — казах аз. — Но все пак — защо аз? Защо не частен детектив? Познавам един много надежден, ако ви трябва.
— Ами, защото… защото разбирате от… — тя направи неопределен жест с ръка.
— От магия — довърших изречението й аз.
Моника кимна.
— Струваше ми се, че това може да е важно. Тоест, ами, не знам със сигурност. Но ми се струва, че е възможно.
— Къде е работил? — попитах аз. Докато говорех, извадих от джоба си бележник и надрасках в него няколко реда.
— „СилвърКо“ — отговори тя. — Това е търговска фирма. Определят кой пазар за кой продукт е най-добър, а после съветват търговците къде да влагат парите си.
— Така-така… — казах аз. — Как се казва той, Моника?
Тя се задави и се повъртя на място, трескаво опитвайки да измисли каквото и да е име, само не и истинското му.
— Джордж — успя да каже накрая.
Погледнах я. Тя се взираше в ръцете си, лежащи на коленете й.
— Моника — казах аз. — Разбирам колко е трудно това за вас. Повярвайте, госпожо, много хора нервничат, когато са в този кабинет. Но ви моля да ме изслушате. Моята работа не е да вредя на вас или на някой друг. Моята работа е да помагам на хората. Вярно е, че човек с необходимите познания може да използва името ви срещу вас, но аз не съм от тях. — В този момент си спомних за уместните думи на Джони Марконе. — Това пречи на бизнеса.
Тя се изсмя нервно.
— Чувствам се много глупаво — призна тя. — Но толкова неща съм чувала…
— За чародеите ли? Ясно. — Аз оставих писалката и изпънах пръсти, както се полага на уважаван чародей. Дамата нервничеше и очакваше нещо такова. Можех да разсея някои от страховете й, оправдавайки поне част от очакванията. Опитвах се да не гледам над рамото й, там, където висеше календар с червено кръгче върху датата петнайсти. Денят за плащане на наема. Имах нужда от пари. Дори и с днешния полицейски хонорар, дори и с онези, на които мога да разчитам в близко бъдеще, щях да се разплащам до безкрайност.
И освен това — никога не можех да потисна импулса си да помогна на дама, изпаднала в беда. Дори ако самата тя не беше напълно, стопроцентово сигурна в това, че иска точно аз да я спася.
— Моника — казах аз, — в нашата вселена съществуват сили, за които повечето хора дори не подозират. Сили, които дори ние не сме разбрали изцяло. Мъжете и жените, които работят с тези сили, виждат света по различен начин. Те започват да го възприемат различно. Това ги отделя от обикновените хора. Понякога това поражда непровокиран страх и подозрение. Разбирам, че сте чели книги и сте гледали филми за ужасни хора като мен, а и онази част от Вехтия Завет, в която се говори за вещиците, не поражда оптимизъм. Но в крайна сметка ние не се отличаваме от останалите хора. — Дарих я с най-лъчезарната си усмивка. — Искам да ви помогна. Но за да мога да направя това, трябва поне малко да ми се доверявате. Давам ви думата си, че няма да ви разочаровам.
По това, как втренчено гледаше ръцете си разбрах, че е преглътнала това и сега го смила.
— Виктор — каза тя най-накрая. — Виктор Селз.
— Добре — кимнах аз, взех писалката от бюрото и старателно записах името и фамилията в бележника. — Знаете ли някои места, където той може да отиде?
Тя кимна.
— Къщата на езерото. Имаме къща, ами, там… — тя неопределено махна с ръка.