— На езерото?
Тя се усмихна и аз мислено си напомних да съм по-търпелив.
— В Лейк-Провидънс, отвъд границата на щата… е, до езерото Мичиган, и още малко по-нататък. Там е много красиво през есента.
— Какво пък, много добре. Имате ли приятели, при които той може да отседне, или роднини?
— О, Виктор не е в добри отношения с роднините си. Не знам защо. Той изобщо не разказва за тях. Женени сме от десет години и той нито веднъж не е общувал с тях.
— Добре — повторих аз, записвайки и това. — А приятели?
Тя леко изкриви уста — изглежда този жест беше характерен за нея.
— Истински — не, няма. Беше в добри отношения с началника си, и с някои от колегите си, но след като го уволниха…
— Така-така… — казах аз. — Ясно. — Продължих да драскам в бележника, отделяйки мислите си с дебели хоризонтални линии. Запълних една страница и преминах на другата, преди да успея да фиксирам на хартия всички факти и съображения относно Моника. В тези неща обичам да съм педантичен.
— Е, господин Дрезден — попита тя, — можете ли да ми помогнете?
Пробягах с поглед по страниците и кимнах.
— Надявам се, че да, Моника. Ако може, бих искал да погледна предметите, които е събирал съпругът ви. Какви книги е купувал и така нататък. Още по-добре ще е, ако ми дадете негова снимка. Може би ще се наложи и да огледам къщата ви в Лейк-Провидънс. Нали не възразявате?
— Не, разбира се — откликна тя. Изглежда, че изпитваше облекчение, и в същото време нервността й също нарастваше. Записах адреса на къщата и кратки указания как се стига до там.
— Знаете ли тарифата ми? — попитах аз. — Не е евтино. За вас може да е по-изгодно да се обърнете към някой друг.
— Ние спестихме доста, господин Дрезден — обясни тя. — Не се притеснявам за парите. — В този момент това ми се стори доста странно заявление от нейна страна: някак не се връзваше с общата й нервност.
— Е, какво пък, щом е така — казах аз, — моите услуги струват петдесет долара на час плюс текущите разходи. Ще ви изпратя пълен списък на онова, което съм направил, така че ще имате пълна представа за какво са отишли парите ви. Капарото е задължително. Не мога да гарантирам, че ще се занимавам единствено с вашия случай. Старая се да се отнасям с необходимото уважение към всичките си клиенти, така че не поставям един преди друг.
Тя кимна разбиращо и бръкна в чантата си. Извади от там бял плик и ми го подаде.
— Тук са петстотин — каза тя. — Стигат ли засега?
Ча-ча-ча. Петстотин долара покриваха наема за предишния месец и голяма част от текущия. Какво пък, да благослови Бог нервните клиенти, желаещи да запазят в тайна банковите си сметки от моя (предполагаем) чародейски поглед. Парите в брой ме устройват идеално.
— Да, разбира се — уверих я аз, стараейки се да не надзъртам в плика. Поне успях да се сдържа да не изсипя парите на бюрото, за да ги преброя.
През това време тя извади друг плик.
— Голяма част от вещите си той взе със себе си — каза тя. — Във всеки случай, не успях да ги намеря там, където стоят обичайно. Но намерих ето това. — В плика имаше нещо изпъкнало — амулет, пръстен или нещо друго от нашия арсенал; бях готов да се закълна в това. Докато го обмислях, от чантата се появи трети плик — тази госпожичка явно беше склонна към акуратност. — Тук е снимката му и номерът на телефона ми. Благодаря ви, господин Дрезден. Кога да очаквам позвъняването ви?
— Веднага щом науча нещо — обещах аз. — Може би утре вечерта или в събота сутринта. Устройва ли ви?
Тя едва не ме погледна в очите, но се сепна и се усмихна на върха на носа ми.
— Да. Да. Много ви благодаря за това, че се съгласихте да ми помогнете. — Тя погледна към стената. — Олеле, колко късно стана! Време е да тръгвам. Уроците всеки момент ще свършат. — След като изтърси това, тя прехапа устни и отново се изчерви, сякаш от досада, че е издала такава важна подробност.
— Ще направя всичко, което е по силите ми, госпожо — уверих я повторно аз, изпращайки я до вратата. — Благодаря ви, че се обърнахте към мен. Скоро ще ви се обадя.
Тя се сбогува, без да ме погледне в очите, и се измъкна от офиса. Затворих вратата и се върнах при пликовете.
Първо — парите. Тя беше платила с петдесетдоларови банкноти, които винаги изглеждат нови, дори когато не са, защото по-рядко ги броят. В плика имаше десет банкноти. Прибрах ги в портфейла си и изхвърлих плика в кошчето.
Следваше пликът със снимката. Извадих я и се полюбувах на образите на Моника и на строен, доста симпатичен мъж с широко чело и гъсти вежди, придаващи му леко ексцентричен вид. Той се усмихваше с белоснежна усмивка, кожата му имаше равният, тъмен загар на човек, прекарващ много време на слънце — или, може би, на вода. Яхта, или катер. Това силно контрастираше с бледата кожа на Моника. Виктор Селз, ако правилно съм разбрал.