Глава 5
„МакЕнъли“ е кръчма на няколко пресечки от офиса ми. Винаги отивам там за да се справя със стреса или просто когато в джоба ми се въргалят няколко излишни долара, които не ми е жал да похарча за добро хапване. И не само аз. Мак, собственикът на заведението, е свикнал с чародеите и свързаните с тях проблеми. В „МакЕнъли“ няма видеоигри. Нито телевизори, нито скъпи компютърни играчки. Там дори няма музикален автомат. Вместо него Мак държи механично пиано — то има най-малка вероятност да се повреди в наше присъствие.
Нарекох това място „кръчма“ в най-добрия смисъл на тази дума. Влизайки, ти слизаш няколко стъпала и попадаш в помещение, което смъртоносно съчетава нисък таван и висящите от него вентилатори. На високите хора — като мен — им се налага да се придвижват из „МакЕнъли“ с повишено внимание. До бара има тринайсет стола, в залата — тринайсет маси. Тринайсетте прозореца, разположени до самия таван, за да могат да се покажат на улицата малко над нивото на земята, пропускат вътре малко дневна светлина. Тринайсет мътни огледала по стените отразяват лицата на посетителите и създават илюзия за простор. Тринайсет дървени колони, старателно украсени с резбовани сюжети от приказките и преданията на Стария Свят, не позволяват да се движиш из залата по друг начин, освен в кръг; освен това те преднамерено разсейват потоците стихийна енергия, изтичаща от мрачните, капризни чародеи, като не им позволяват неволно да проявят способностите си по най-зрелищен начин. За цветовете — преобладават землисто кафявите и зелените тонове. Когато попаднах в „МакЕнъли“ за първи път, се почувствах като вълк, върнал се в старото си, любимо леговище. Мак сам, със собствените си ръце, вари бира, или по-точно — даже ейл, какъвто не можеш да намериш в града. Храната тук се приготвя на скара с дърва. И, както казва Мак, никой не ви пречи да си вдигнете задника от стола и сами да си вземете поръчката от стойката, когато стане готова. Накратко, това място е точно като за мен.
Понеже обажданията до градските морги не дадоха резултат, взех две хартийки от мониковата купчинка и се преместих при МакЕнъли. Стори ми се че след всичко, което ми се стовари на главата тази сутрин, напълно съм заслужил малко Маковски ейл и нещо за хапване. Още повече, че вечерта се очертаваше доста тежка, ако исках да разбера как някой е успял да направи смъртоносно заклинание на Томи Том, биячът на Джони Марконе, и на неговата приятелка Дженифър Стентън.
— А, Дрезден — поздрави ме Мак, когато се настаних на един от столовете до бара.
Тъмното, уютно помещение беше празно, ако не броим двамата познати по физиономия, играещи шах на най-далечната ъглова маса. Мак е висок, направо върлина, на неопределена възраст, макар че по някои проявления може да се съди за силата и мъдростта му, каквито рядко се срещат у мъже под петдесетте. Очите му са леко наклонени, а усмивката, когато се появяваше на лицето му — което не се случва толкова често — е палава. Мак е мълчаливец, но ако каже нещо, то почти винаги заслужава внимание.
— Привет, Мак — отвърнах аз. — Ама че ден е днес — просто кошмарен. Дай ми сандвич с говеждо, картофки и ейл.
— Ъхъ — каза Мак. Отвори бутилка от своя ейл и започна да го налива в чашата, гледайки някъде покрай мен в пространството. Така прави с всички. Като отчитаме спецификата на неговата клиентела, не му се обиждам за това. Лично аз също бих избягвал да ги гледам в очите.
— Чу ли какво е станало в „Медисън“?
— Ъхъ — потвърди той.
— Гадна работа.
Подобна повърхностна оценка явно не заслужаваше дори ответно изхъмкване от негова страна. Мак остави питието ми на бара и се обърна към разположената зад него печка, като разрина въглените с маша.
Взех от стойката вестник и пробягах с поглед по челните заглавия.
— Ей, чуй само. Още една история с „триоките“. Исусе, та това нещо е по-лошо и от крека. — В статията се описваше погрома, извършен в хранителен магазин наблизо, от двойка надрусани с „Трето Око“ — сторило им се, че съдбата на това място било да се взриви, така че решили да ускорят събитията.
— Ъхъ.
— Чувал ли си за това?
Мак поклати глава.
— Казват, че това вещество отваря у теб Вътрешното Зрение — поясних аз, прочитайки статията. Двамата хулигани са откарани в болница, в критично състояние — припаднали още на местопрестъплението. — Но знаеш ли какво ще ти кажа?
Мак се отвърна от печката и ме погледна.
— Не вярвам в това нещо. Ама че кучи синове: да изкушават тези бедняци с идеята, че могат да творят вълшебство.
Мак мрачно кимна.
— Ако това беше сериозно, момчетата от полицията сигурно щяха да ме повикат.