Мак сви рамене и се обърна към печката. После изведнъж се намръщи и се вгледа в мътното огледало, висящо зад барната стойка.
— Хари — съобщи той. — Имаш опашка.
Напрежението, което ме сковаваше през целия ден, все пак се отрази на нервите ми, така че не се сдържах и трепнах. Хванах чашата с двете си ръце и промърморих две фрази на лош латински. Никога не вреди да се защитиш в случай, че някой иска да ти навреди. Огледалото беше толкова старо и мътно, че не можех да видя почти нищо в него — само това, че някой се приближава зад мен. Мак невъзмутимо се върна към готвенето си. Не е толкова лесно да смутиш Мак.
Усетих миризмата на парфюм преди да се обърна.
— Я, госпожица Родригес — казах аз. — Винаги се радвам да ви видя.
Тя застина на място, на няколко крачки зад мен. Моят поздрав очевидно я свари неподготвена. Ето ви едно от предимствата на моята професия: каквото и да направиш, хората го приписват на магията преди да се досетят за по-прости обяснения. Сигурно и на ум не й идва, че миризмата на парфюм издава присъствието й.
— Заповядайте, седнете — продължавах аз. — Така да бъде, ще ви почерпя едно питие преди да откажа да разказвам каквото и да е.
— Хари — оскърбено заяви тя, — сякаш не знаете, че съм на работа. — Тя седна до мен. Беше средна на ръст, затова пък красотата й бе потресаваща, макар и някак… тъмна. Днес тя беше с делово облекло — пола и сако, чорапогащи, обувки с висок ток. Правите й тъмни коси бяха подстригани ниско, до средата на шията, и бяха отметнати настрани, откривайки смуглото чело и влажния поглед на тъмните й очи.
— Сюзън — ухилих се аз, — освен по работа, човек не може да ви подмами да влезете тук. Хареса ли ви в Бренсън?
Сюзън Родригес беше репортер в чикагската „Влъхва“ — жълтичко вестниче, специализирано в свръхестествените и паранормални събития в средноизточните щати. Обикновено нивото му рядко надхвърляше „Човекът-Маймуна Е Видян С Незаконната Дъщеря На Елвис“ или „Призракът-Мутант На Джон Фитцджералд Кенеди Съблазнява Непълнолетна Ученичка-Скаутка“. И все пак, много, много рядко, „Влъхва“ публикуваше нещо истинско. Като Нахлуването на Невидимото през 1994 година, когато цялото Милуоки просто изчезна за два часа. Направо се изпари. Спътниковите снимки показваха река и дървета край нея, лишени от каквито и да е следи от човешка дейност, както и от самите хора. Всички връзки с града бяха прекъснати. А после, след няколко часа, той отново се появи на старото си място и никой от жителите му не беше забелязал нищо.
Освен всичко останало, тя ме придружи при моето разследване в Бренсън миналата седмица. Тя се влачеше по петите ми още от момента, в който взе интервю от мен — в зората на моята кариера като независим чародей. Не можех да отрека, че тя имаше нюх. И в добавка към него — достатъчно любопитство, за да попада във всякакви неприятности. В края на интервюто тя се изхитри да срещне погледа ми — млада, нетърпелива репортерка, опитваща се да се докопа до душата на своя събеседник. Какво пък, от всички, срещнали погледа ми, припадна именно тя.
Тя ми се усмихна. Харесва ми, когато тя се усмихва. Това прави с устните й доста забавни неща, а самите устни са доста привлекателни.
— Трябваше да останете и да погледате представлението — съобщи тя. — Беше много впечатляващо. — Тя остави чантата си на бара и се настани по-удобно на стола.
— Не, благодаря — казах аз. — Напълно съм убеден, че това не е за мен.
— Редакторката ми е във възторг от статията. Уверена е, че ще спечеля някаква премия.
— Сякаш е пред очите ми — кимнах аз. — „Тайнствени Видения Преследват Надрусана Кънтри Звезда“. Истинска, биеща в целта паранормална журналистика. — Погледнах я и тя посрещна погледа ми без да трепне. Не би ми позволила да надзъртам в нея, ако моите шегички я дразнеха.
— Дочух, че днес сте бил извикан от шефа на „Специални разследвания“ — заяви тя, придвижвайки се толкова близо до мен, че пред погледа ми се откриха любопитни перспективи в деколтето й. — Бих искала да ми разкажете за това, Хари — и тя ме дари с още една многообещаваща усмивка.
Аз почти се усмихнах в отговор.
— Виноват — въздъхнах аз. — Подписал съм стандартен договор за неразгласяване.
— Може би тогава нещо извън протокола? — попита тя. — Казват, че убийството е сензационно.
— С нищо не мога да ви помогна, Сюзън — усмихнах се аз. — Не можете да изтръгнете нищо от мен — дори с клещи. И тъ нъ, и тъ нъ.
— Поне намекнете — настояваше тя. — Просто така, две думи по темата. Нещо, което може да се сподели между двама души, изпитващи привързаност един към друг.