Науката, главната религия на двайсети век, започна да се асоциира с образите на взривяващи се космически совалки, деца-изроди и поколения равнодушни американци, поверили възпитанието на децата си на телевизията. Хората очакваха нещо — мисля, че и те не знаеха какво точно. И макар че отново започнаха да отварят очите си за света на магията и вълшебството, който през цялото време е съществувал редом с тях, те все още си мислят, че аз съм някаква много оригинална шега.
И все пак този месец почти нямах работа. По-скоро — последните два месеца. Много се съмнявах, че ще успея да платя наема за февруари преди десети март… а може би и по-късно, ако не получа някаква работа.
Последният случай, който разследвах, беше миналата седмица, когато летях до Бренсън, щата Мисури, за да изследвам къщата на кънтри-певец, в която се предполагаше, че има духове. Не открих такива. Клиентът не хареса отговора ми, а още по-малко му хареса предложението ми да се откаже от възбуждащите напитки, да си осигури поне малко физически упражнения и сън и да види дали това няма да помогне повече от екзорсизма. Платиха ми пътните разходи и час работа и аз отлетях обратно с усещането, че съм изпълнил задачата си честно, законно и крайно неизгодно. По-късно чух слухове, че е наел окултист, който да му организира церемония с горене на благовония и черни огньове. Има и такива хора.
Дочетох романа в мека обложка и го хвърлих в кутията с надпис „ИЗПЪЛНЕНО“. В кашона до бюрото ми имаше цяла купчина прочетени и изхвърлени книги с измачкани страници и прегънати обложки. Не мога да живея без книги. Точно съзерцавах купа непрочетени книги и обмислях коя да взема, като се има предвид, че така или иначе няма какво да правя, когато телефонът иззвъня.
Погледнах го с известно опасение. Ние, чародеите, много се боим от измами. След третото иззвъняване, когато реших, че няма да изглеждам твърде нетърпелив, вдигнах слушалката и казах: „Дрезден“.
— О… Хм, Хари Дрезден ли е? Тоест, ъ-ъ… чародеят? — тя говореше с извинителен тон, сякаш се боеше да не ме оскърби.
„Не, — помислих си аз. — Аз съм Хари Дрезден, ъ-ъ… зяпльото. Хари-чародеят е един етаж по-надолу.“
Да бъдеш мърморко е типично за чародеите. Но не и за независимите консултанти, които закъсняват с плащането на наема. Затова, вместо да кажа нещо умно, отговорих:
— Да, госпожо. С какво мога да ви помогна?
— Аз, хм… — каза тя. — Аз, ами, не знам. Загубих нещо и ми се стори, че бихте могли да ми помогнете.
— Намирането на изгубени вещи ми е специалност — съгласих се аз. — Какво трябва да търся?
Последва нервна пауза.
— Моят съпруг — отвърна тя.
Гласът й звучеше хрипкаво, като на мажоретка след дълъг мач; впрочем, в него усещах тежестта на изминалите години и спокойно можех да я определя като възрастна.
Веждите ми неволно запълзяха нагоре.
— Знаете ли, госпожо, всъщност аз не съм специалист по намиране на изгубени хора. Свързахте ли се с полицията или с частен детектив?
— Не — бързо отговори тя. — Не, те не могат… Тоест, не съм се свързвала. Ох, по дяволите, всичко е толкова объркано. Не е за телефонен разговор. Извинете, че ви отнех от времето, господин Дрезден.
— Почакайте — също така бързо казах аз. — Извинете, не казахте името си.
Последва още една нервна пауза, сякаш тя проверяваше някакви бележки преди да отговори.
— Наричайте ме Моника.
Хората, наслушали се на всякакви истории за чародеи, не обичат да казват истинските си имена. Те са убедени, че ако кажат името си на чародея, той ще може да го използва срещу тях. Честно казано, прави са.
Наложи ми се да напрегна всички сили, за да изглеждам вежлив и безобиден. Тя беше готова да прекъсне връзката незабавно, и то от чиста нерешителност, а на мен ми трябваше работа. Може би ще успея да намеря този тип, ако се постарая както трябва.
— Добре, Моника — казах аз, опитвайки се да звуча колкото се може по-мелодично и дружелюбно. — Ако смятате, че информацията ви е от деликатен характер, можете да дойдете в офиса и да ми разкажете. Ако стане ясно, че мога да ви помогна по-добре от някой друг, ще го направя, а ако не, ще ви препратя към някой, който, по мое мнение, ще ви помогне по-добре. — Озъбих се, имитирайки усмивка. — Напълно безплатно.
Изглежда именно това „безплатно“ я убеди. Тя се съгласи да тръгне незабавно и каза, че ще пристигне след около час. Тоест, около два и половина. Все още имах време да изляза, да обядвам и без бързане да се върна в офиса за срещата.