— Това би било напълно разумно — съгласих се аз с всичката сериозност, на която бях способен.
Тук се престори че обмисля това, после кимна.
— Много добре. Ще получиш информацията, която искаш. Освободи ме.
Присвих очи.
— Сигурен ли си? Обещаваш ли?
Тук още веднъж тупна с краче и този път облачето прах беше по-голямо.
— Хари! Разваляш целия спектакъл!
Скръстих ръце на гърдите си.
— Искам да ми обещаеш.
— Е, добре, добре, добре! Обещавам, обещавам, обещавам! Обещавам да разбера всичко, което искаш да знаеш. — Той възбудено запърха около невидимата бариера. — Само ме пусни! Пусни ме!
Обещанието, произнесено три пъти, е най-близкото нещо до истината, което можеш да измъкнеш от една фея. Бързо приближих кръга и докоснах края му. Невидимата бариера изчезна с лекото съскане на освобождаваната енергия.
Тук се понесе като миниатюрна сребърна комета над водите на езерото Мичиган и изчезна. Точно като дядо Коледа. Е, наистина, Коледа е далеч по-голям и по-значим дух от Тук, и освен това не знам истинското му име. Но така или иначе не бих се заел да призовавам Коледа. И се съмнявам, че на някого му стигат силите за това.
Разходих се около къщата, за да не заспя. Ако легнех, Тук имаше пълното фейско право да ми разкаже всичко, което ме интересува, докато спя. А като имаме предвид, че току-що го бях заловил и, в известен смисъл, унизил, той би могъл да ми отмъсти — след две седмици няма да помни нищо, но ако ме завареше спящ и беззащитен, можех да се събудя с глава като задник, а не съм сигурен, че това ще помогне за разрешаването на случая.
Затова обикалях и чаках. Обикновено на Тук му стигаше половин час, за да разбере всичко, което ме интересува.
Така и стана. Не минаха и трийсет минути, когато той, искрейки и проблясвайки, долетя и запърха около главата ми, опитвайки се да поръси очите ми с вълшебния си прашец.
— Ха, Хари! — извика той. — Готово!
— И какво разбра, Тук?
— Познай!
Изсумтях.
— А, не.
— Е, хайде де! Поне малко!
Намръщих се — наистина бях много уморен и това не подобряваше настроението ми, макар че се опитвах да не го показвам.
— Тук, вече е късно. Обеща да ми разкажеш всичко.
— С теб не е интересно — възмути се той. — Трябва ли да се учудвам, че от теб не мога да очаквам нищо, докато не ти притрябва услуга?
Погледнах го удивено, а той се зарадва.
— Ха! Това вече ми харесва. Ние те следим, Хари Дрезден!
Виж, това вече съвсем не ми хареса. Представих си дузина фейски съгледвачи, летящи около прозорците ми и надничащи вътре. Хм, струва си да предприема мерки да не допускам такова нещо. Не че се боях от тях, или нещо такова. Просто за всеки случай.
— Докладвай, Тук — въздъхнах аз.
— Кацам! — извика той и аз послушно протегнах ръка с дланта нагоре, а той се настани на нея. Почти не усещах теглото му, но полето му, неговата аура, ме прониза като лек електрически удар. Той смело срещна погледа ми — феите нямат души, така че няма какво да гледаш, а и самите те, макар че виждат директно човешката душа, не изпитват желание.
— О’кей — заяви Тук. — Говорих със Звънчето, който е говорил с Червенокосия, а той е говорил с Мег О’Аспенс, а тя му е казала, че Златоокия е споменал, че се е повозил на колата на разносвача на пица, когато тя е идвала тук вчера вечерта! — Тук гордо се тупна по гърдите.
— Колата на разносвача на пица? — объркано повторих аз.
— Ами да, пица! — тържествуващо извика Тук. — Пица! Пица! Пица! — Крилете му отново затрептяха и аз се постарах да измигам от очите си този дяволски вълшебен прашец, преди да съм започнал да кихам.
— Нима феите обичат пица?
— Ама, Хари — този път Тук се стъписа, — ти какво, не си ли опитвал пица?
— Разбира се, че съм опитвал — отвърнах аз.
Тук придоби обиден вид.
— И нито веднъж не почерпи?
— Слушай — въздъхнах аз. — Може би скоро ще ви нагостя с пица. Като благодарност за помощта.
Тук възторжено подскочи, преминавайки от края на един пръст на друг.
— Да! Да! Само почакай да им разкажа! Ще видим тогава кой ще се присмива на Тук-Тук!
— Тук — казах аз, опитвайки се да го усмиря. — Кажи ми, той видял ли е някой друг?
Тук направи хитра физиономия.
— Той каза, че тук е имало смъртни. Занимавали се със спорт, затова им трябвала пицата — да възстановят силите си!
— Откъде е била пицата, Тук?
Духчето замижа, после се втренчи в мен така, сякаш бях изтърсил някаква огромна глупост.
— Но, Хари! Нали ти казах: от колата. — Той излетя от дланта ми и изчезна в короните на дърветата.
Кимнах с въздишка. Тук не правеше разлика между „Домино“ и „Пица Хът“. Той дори не можеше да чете: повечето феи имат сериозна непоносимост към писмената информация.