Е, какво пък, разбрах две неща. Първото — че някой тук е поръчвал пица с доставка. От това следваха две неща. Първо, че някой е бил тук вчера. Второ, че този някой е бил видян от някого и е говорил с него. Може би ще успея да намеря разносвача на пица и да го попитам дали е видял Виктор Селз.
Второто, което разбрах, беше репликата на Тук относно заниманията със спорт. Всъщност феите не се интересуват от човешкия спорт, освен ако не е свързан с голота и похот. Любимото занимание на феите е да шпионират тийнейджърите и да ги разиграват. Значи Виктор е бил тук с любовница… или любовник. На̀ ви „спорт“.
Започнах да подозирам, че Моника Селз е била зарязана. Мъжът й не е идвал по тези места да се учи на магия, и зловещите талисмани със скорпиони нямат връзка със случая. Той просто се е забавлявал с приятелката си — като всеки друг мъж, уморен от грижливата, но досадна съпруга. Не че одобрявах това, но можех да го разбера.
Затова пък възникваше друг проблем: как да съобщя това на Моника. Струваше ми се, че тя няма да поиска да чуе какво съм успял да разбера.
Вдигнах от земята посудата и сребърното ножче и ги прибрах в раницата. Краката ми бяха отмаляли от дългото стоене и ходене. Нямах търпение да се прибера в къщи и да легна да спя.
От тъмнината изникна мъж с гол меч в ръка — не чух нито шумолене, нито разряд на магическа енергия. Беше висок колкото мен, но по-масивен, и стъпваше с някакво тежко достойнство. На вид беше около петдесетгодишен, затова в кестенявите му коси се виждаха сребърни кичури. Дългият му черен плащ приличаше на моята куртка, само че без качулка. Панталонът и сакото му също бяха тъмни: въгленосив и тъмносиньо. Само ризата му сияеше с колосана белота — дори беше странно да видиш такава риза без вратовръзка. Сивите му очи с червени жилки по краищата излъчваха заплаха. Лунната светлина се отразяваше в тях така, както и от сребърното острие. Той крачеше право към мен.
— Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден — тихо произнесе той, докато ходеше. — Преднамереното използване на истинското име за призоваване на външни лица и омагьосването им за собствени интереси е нарушение на Четвъртия Закон на Магията. Напомням ти, че се намираш под Дамоклево Проклятие. Няма да търпим нито едно нарушение на закона от твоя страна. Наказанието за такова нарушение е смърт чрез отсичане на главата и присъдата ще бъде изпълнена на място.
Глава 7
Някога към вас да се е приближавал зловещ на вид мъж с гол меч в ръка, дълъг десетина мили? И то през нощта, под звездното небе на брега на езерото Мичиган? Ако да, имате нужда от професионална помощ. Ако не, тогава повярвайте — това може да ви уплаши до смърт.
Поех въздух и с огромни усилия се сдържах да не произнеса дълга фраза на псевдолатински — онази, която би го изпепелила на място. Не реагирам добре на страха. Обикновено не ми стига акъл да побягна или да се скрия — вместо това се опитвам да унищожа онова, което ме е уплашило. Доста примитивна реакция, затова не обичам да говоря много за нея.
Впрочем, чисто рефлекторното убийство беше екстремна мярка дори за мен, затова, вместо да го изпепеля на място, просто кимнах.
— Добър вечер, Морган. Много добре знаете, че тези закони важат за смъртните. Не за феите. Особено в такива тривиални случаи като моя. И не съм нарушавал Четвъртия Закон. Той имаше свобода на избор: да сключи сделка с мен или не.
Киселата физиономия на костеливото Морганово лице стана още по-кисела, а гънките в ъгълчетата на устата — още по-дълбоки.
— Всичко това е казуистика, Дрезден. Жалки оправдания. — Мускулестите му ръце прихванаха меча по-удобно. Неравномерно посивяващите му коси бяха вързани на опашка на тила — като на Шон Конъри в някакъв филм, само че лицето на Морган, слабо и мрачно, едва ли привличаше към себе си толкова погледи.
— На какво дължа честта? — Стараех се с всички сили да изглеждам невъзмутим и безстрашен. Да си кажа честно, бях твърде далеч и от едното, и от другото. Морган беше мой Надзирател, назначен от Белия Съвет да следи да не нарушавам Законите на Магията. Той ми се пречкаше в краката и ме шпионираше, като редовно ми досаждаше след като използвам някоя магия. Проклет да съм, ако позволя на кучето-пазач на Белия Съвет да види колко ме е страх. Освен това — нормално за параноиците — той би го оценил като доказателство за вина. Затова не ми оставаше нищо друго, освен да запазя невъзмутимата си физиономия и да се отърва от него преди умората да ме накара да изтърся нещо, което би могъл да използва срещу мен.
Едва ли има по-смъртоносен заклинател от Морган в целия свят. Разбира се, той беше твърде тъп, за да противоречи на Съвета, но в областта на мръсните магически номера никой не можеше да се сравнява с него.