Тъй като още не бяхме преместили часовниците на лятно време, се стъмваше около шест. Имах още около два часа за подготовка.
Може би си мислите, че знаете едно-друго за вампирите. Какво пък, възможно е част от това, което са ви казвали за тях, да съответства на истината. Макар че… по-вероятно не. Така или иначе, не хранех напразни илюзии, че ще получа цялата информация на поднос със синя панделка. Изхождах от това, че работата ще тръгне на зле още преди всички да кажат онова, което знаят. Затова трябваше да съм уверен, че няма да ме хванат неподготвен.
Занаятът на чародея се заключава в това да поглежда напред, изпреварвайки събитията. За да може да ги посрещне подготвен. Така че чародеите не са свръх-хора. Ние просто се стараем да виждаме нещата по-ясно от другите хора, а така също — да използваме достъпните ни допълнителни източници на информация за собствените си цели. По дяволите, та някога чародеите са наричани вещери — от думата „вещ“, тоест — „знаещ“. Ние разбираме нещата. Не сме по-силни или по-бързи от другите. Дори не е задължително да сме по-умни. Но ние сме ловки като дявол знае какво, и ако имаме възможност да се подготвим, сме способни да сътворим доста впечатляващи неща.
Та така, ако един чародей може да формулира проблема, то — най-вероятно — ще може да подбере нещо, чрез което да го разреши. Затова подбрах предмети, които според мен щяха да ми бъдат полезни. Най-напред се уверих, че бастунът ми е полиран и напълно годен за използване. Пъхнах сребърното си ножче в калъф под лявата мишница. Прелях еликсира за бягство в малко пластмасово шишенце и го скрих в джоба на якето си. Сложих си любимия талисман: сребърен пентаграм на верижка. Той принадлежеше на майка ми; бях го получил от баща си. И накрая прибрах в джоба си малко сгънато парче бял плат.
Винаги държа у себе си няколко омагьосани предмета — е, по-точно, наполовина омагьосани. Истинското омагьосване е сложно и изисква много време, така че рядко мога да си позволя такъв разкош. На нас, бедните чародеи от ниската класа, ни се налага да се задоволяваме с достъпните ни две-три заклинания и да се надяваме, че няма да се разпаднат с времето. Бих се усещал далеч по-спокоен, ако можех да взема със себе си хвърлящия мълнии жезъл, но това щеше да е все едно, ако отидех до вратата на Бианка с танк, окичен с картечници и огнехвъргачки, а изобщо не исках да започвам битка.
Накратко, да бъдеш готов за неприятности изобщо не означава да провокираш тези неприятности.
И ви уверявам, че изобщо не се страхувах. Съмнявах се, че Бианка иска да има проблеми със смъртен чародей. Във всеки случай, не беше в неин стил да ядосва Белия Съвет заради мен.
От друга страна, и аз не бях любимец на Белия Съвет. Така че ако Бианка ме отстрани от сцената без излишен шум, те можеха и да си затворят очите за стореното.
По-спокойно, Хари, си казах. Не се превръщай в параноик. Ако продължаваш в този дух, завинаги ще се затвориш между четирите стени.
— А ти какво ще кажеш? — попитах Мистър, докато пъхах снаряжението по джобовете си.
Мистър се приближи до вратата и настоятелно я подраска с лапа.
— Всички само критикуват. Добре де, добре — въздъхнах аз. После го пуснах навън, излязох и аз, седнах в колата и я подкарах към престижния район до езерото, в „Кадифения салон“.
Бианка ръководеше бизнеса си от голямо имение, строено още през двайсетте години. Говореше се, че самият Ал Капоне го е построил за една от своите любовници.
Имението имаше желязна ограда; вратата се охраняваше от въоръжена мутра. Завих по отбивката и спрях пред портала. Докато натисках спирачката на Бръмбара, моторът се закашля и отзад се дочу неприятно почукване. Свалих стъклото и опънах шия, опитвайки се да погледна назад. Чу се леко „буф“ и изпод капака се разнесе струя черен дим.
Намръщих се. Моторът почти с извинителен тон се разтресе и изгасна. Страхотно. Сега няма с какво да се прибера вкъщи. Излязох от колата и цяла минута я гледах мрачно.
Охранителят от другата страна на вратата се отличаваше с квадратно телосложение — малко по-нисък от средния ръст, но с изключителна мускулатура, която не можеше да се скрие дори от скъпия костюм. Той ме измери с поглед на бойно куче.
— Имате ли среща? — попита ме той през оградата.
— Не — признах аз. — Но предполагам, че Бианка ще се съгласи да ме приеме.