Изглежда това не му направи особено впечатление.
— Много съжалявам — съобщи той, — но Бианка не е тук тази вечер.
Какво пък, не съм и очаквал, че всичко ще мине леко и просто. Свих рамене, скръстих ръце и се облегнах на капака на Бръмбара.
— Не се притеснявайте. Само ще почакам аварийната кола, за да измъкна оттук тази железария.
Той се вгледа в мен, примижавайки от неимоверните мислени усилия. В края на краищата нещо в мозъка му прещрака. Почти видях, как там се заражда, обработва и окончателно се оформя мисълта: „Нека началството решава“.
— Ще съобщя за вас — изръмжа той.
— Браво — похвалих го аз. — Няма да съжалявате.
— Име? — попита той.
— Хари Дрезден.
Дори и да беше разпознал името, това не се отрази на лицето му. Той погледна недоволно още веднъж към мен, към Бръмбара, след което се отдалечи на няколко крачки, притискайки мобилен телефон до ухото си.
Заслушах се. В това няма нищо сложно. В наше време малко хора умеят да слушат истински, но дългите тренировки помагат за изостряне на възприятията.
— Тук един твърди, че Бианка ще поиска да говори с него — докладваше охранителя. — Казва, че името му е Хари Дрезден. — Той помълча. Не успях да разбера какво казаха от другата страна на линията, но гласът определено беше женски. — Ъхъ — каза той и ме погледна накриво. — Разбира се. Ама разбира се, че ще направя всичко както трябва. Да, госпожо.
Пъхнах ръка в спуснатия прозорец на Бръмбара и извадих бастуна си. После го опрях в земята и няколко пъти нетърпеливо почуках с него по бетона.
Охранителят се обърна към мен, пъхна ръка някъде встрани и натисна невидимо копче. Вратите забръмчаха и се отвориха.
— Влезте, господин Дрезден — каза той. — Ако искате, ще ви извикам аварийна кола.
— Супер — искрено откликнах аз. Дадох му телефона на аварийния екип, с който си сътрудничеше Майк и помолих да му предадат, че пак е Хари с неговата кола. Охранителят послушно записа всичко това в малко тефтерче, което измъкна от джоба си. Докато беше зает с това, тръгнах към къщата, почуквайки с бастуна по земята.
— Стой — произнесе той с абсолютно спокоен и уверен тон.
Обикновено така говорят само онези, които държат пистолет в ръката си. Спрях.
— Оставете бастуна — каза той. — И вдигнете ръце. Наредено е да ви претърся, преди да ви пусна в къщата.
Аз въздъхнах, направих всичко както каза той и му позволих да ме опипа. Не се обръщах с лице към него, но и така усещах мириса на метал от пистолета му. Той намери ножа ми и го взе. Пръстите му стигнаха до шията ми и се натъкнаха на верижката.
— Какво е това? — попита той.
— Пентаграм — обясних аз.
— Покажете ми го. С една ръка.
С лявата си ръка извадих амулета изпод дрехите си и му го показах: сребърна петолъчна звезда в кръг. Чиста геометрия. Той изхъмка.
— Добре — каза той. Обискът продължи, той намери пластмасовото шишенце. Извади го от джоба ми, отвори го и го помириса.
— А това какво е?
— Екстракт от ко̀ла. Тонизиращо питие — отвърнах аз.
— Ако се съди по миризмата е чисто лайно — отбеляза той, затвори капачката и пъхна шишенцето обратно в джоба ми.
— А бастунът ми?
— Ще го получите на излизане — каза той.
По дяволите. Ножът и бастунът бяха единствените ми средства за физическа отбрана. Сега трябваше да разчитам само на магия, а това не дава никакви гаранции, дори и в най-благоприятни условия. Дори това стигаше, за да ме извади от релси.
Е, разбира се, мутрата пропусна няколко дреболии. Първо, той не обърна внимание на чистата носна кърпа в джоба ми. Второ, той ме пусна вътре без да свали пентаграма от шията ми. Може би е решил, че щом не е кръст, по никакъв начин не мога да използвам това нещо срещу Бианка.
Тук грешеше. Вампирите (както и всички други подобни твари) не реагират на символите като такива. Те реагират на енергията, която съпровожда истинската вяра. Не бих могъл да прогоня и комар-вампир с вярата си във Всевишния — с Него имаме твърде сложни взаимоотношения. Но пентаграма е символ на магията, а с вярата в нея всичко си ми е наред.
И, разбира се, охранителят не обърна внимание на еликсира ми за бягство. Не, наистина — Бианка би трябвало по-добре да обучава горилите си относно свръхестествените нещица.
Къщата се оказа елегантна, много просторна, с високи тавани и блестящи паркетни подове — вече не правят такива. Добре дресирано момиче с къса права коса ме посрещна в огромното фоайе. Учтиво я поздравих и тя ме придружи до библиотеката, чийто стени бяха натъпкани със стари книги в кожени подвързии. С подобна кожа бяха тапицирани и креслата до огромната писалищна маса в средата на стаята.