Вампирът засъска и с танцуваща, плашещо-грациозна походка тръгна към мен. На задните й лапи все още стояха черните тристадоларови обувки.
— Назад — изкомандвах аз, правейки крачка към него. Пентаграма засвети със студен, ярък огън на волята и вярата — моята, ако така ви харесва, вяра в това, че ще е достатъчен за да не допусна това чудовище до мен.
Тя засъска и отвърна муцуна, прикривайки очите си с ръце и крила. Отстъпи една крачка, после втора, и така — докато не опря гръб в книжните рафтове.
Какво да правя сега? Нямах намерение да пронизвам сърцето й с кол. Но само да отслабя натиска и тя отново ще се нахвърли върху мен — и се съмнявам, че разполагам с нещо, дори най-кратките заклинания, които бих успял да произнеса преди да ми откъсне главата. И дори ако предположа, че успея да се промъкна покрай нея до изхода, тя имаше достатъчно смъртни лакеи като мутрата на вратата, които с радост биха ме пречукали като видят какво съм направил с господарката им.
— Ти я уби! — изръмжа вампирът и — много странно! — гласът звучеше все така женствено, независимо че бе деформиран от яростта и чудовищната уста, от която излизаше. Това доста нервираше. — Ти уби Дженифър. Тя беше моя, жалко чародейче!
— Слушайте — казах аз. — Не съм дошъл да се бия. И полицията знае къде съм. Не си създавайте излишни неприятности. Седнете, поговорете с мен и ще се разделим доволни един от друг. Боже мой, Бианка, наистина ли смятате, че бих се мотал тук, ако наистина съм убил Дженифър и Томи Том?
— Мислиш, че ще повярвам, че не си ти? Няма да излезеш жив от тази къща!
Започнах да се дразня. И да се страхувам. Господи, дори вампирът ме считаше за виновен.
— Какво да направя, за да ви убедя, че не съм го направил аз?
Черните, бездънни очи ме гледаха през яркият огън на моята вяра. Усетих в погледа непозната за мен енергия, опитваща се да се добере до мен, но натъкваща се на същата бариера, както и чудовището преди малко.
— Свали амулета, чародей — изръмжа вампирът.
— А като го сваля, ще се нахвърлите ли отново върху мен?
— Ако не го свалиш, със сигурност ще се нахвърля.
Ама че логика… Опитах се да оценя ситуацията от нейна гледна точка. Тя се е изплашила, когато се появих. И се е опитала да се обезопаси, като нареди да ме претърсят и обезоръжат. Ако тя наистина ме смяташе за убиеца на Дженифър Стентън, защо тогава споменаването на името й предизвика такъв взрив от насилие? Все по-силно изпитвах неприятното усещане, което се появява когато разбереш, че нещата не стоят точно така, както си мислил току-що.
— Ако го сваля — колкото се може по-уверено произнесох аз, — искам да получа от вас уверение, че ще седнете и ще поговорите с мен. Кълна се в огъня и вятъра, че нямам връзка със смъртта й.
Вампирът злобно засъска, прикривайки очи от светлината с ноктестата си лапа.
— И защо трябва да ти вярвам?
— А защо аз трябва да ви вярвам? — парирах аз.
В пастта на чудовището блеснаха пожълтели зъби.
— Ако не вярваш на думата ми, чародей, как мога аз да вярвам на твоята?
— Значи ми давате дума?
Вампирът застина и макар че гласът му остана рязък заради болката и яростта, и сексапилен като копринена блуза без копчета, ми се стори, че чух в него звънът на истината.
— Обещавам. Пусни талисмана си и ще поговорим.
Какво пък, дойде време да рискувам. Оставих пентаграма на масата. Студената светлина угасна и стаята отново се осветяваше само от електричеството.
Вампирът бавно отпусна ръце, местейки погледа на изпъкналите си очи от мен към лежащия на масата пентаграм и обратно. Дългият розов език нервно облиза устните и изчезна. Досетих се, че е учудена. Учудена, че съм направил това.
Сърцето ми биеше отчаяно, но с усилие на волята запратих този страх обратно в подсъзнанието, далече от повърхността. Вампирите са като демоните. Или като вълците и акулите. Не бива да им позволяваш да разберат, че си потенциална плячка, и при това да разчиташ на уважението им. Истинската външност на вампира се оказа гротескна — но не толкова ужасна. Някои демони са с далеч по-гнусна външност, а пък някои създания от Древните могат да те побъркат само с вида си. Гледах чудовището в упор.
— Е, какво? — попитах аз. — Ще поговорим ли? Колкото по-дълго стоим така, гледайки се, толкова по-дълго убиецът на Дженифър ще се разхожда на свобода.
Още няколко секунди вампирът мълчаливо ме гледаше. После се отръска, обгръщайки се с кожените си криле. Черната слуз се сгъстяваше пред очите ми, превръщайки се в петна свежа розова плът, които се увеличаваха и разпълзяваха по тъмната кожа като бързорастящ лишей. Провисналите черни гърди отново се превърнаха в закръглени, с нежно-розови зърна.