След минута пред мен отново стоеше Бианка. Тя поправи роклята си и кръстоса ръце пред гърдите си, гордо изправила гръб. Гледаше ме злобно. Беше също толкова прекрасна, както преди пет минути. Но за мен цялото обаяние на красотата й беше безвъзвратно загубено. Очите й не се промениха: тъмни, бездънни, нечовешки. Знаех, че никога няма да забравя истинския й облик, скрит под маската на плътта.
Наведох се, вдигнах събореното си кресло и го поставих на мястото му. После заобиколих масата и, обръщайки се с гръб към нея, вдигнах креслото й и го отместих точно както преди няколко минути.
Дълго време тя мълчаливо ме гледаше със странно изражение на лицето. Изглежда, моето очевидно безразличие към това, как изглежда, я обезкуражаваше. После тя гордо вдигна брадичка и грациозно се настани в креслото — царствена като кралица. Всичките й черти говореха за потиснат гняв. Приетите в Стария Свят правила за галантност и гостоприемство се спазваха… интересно само — за дълго ли?
Върнах се на мястото си и, вдигайки носната си кърпа, я помачках в ръка. Злобният поглед на Бианка се отпусна върху нея и тя отново се облиза нервно, само че този път езикът беше човешки.
— И така, разкажете ми за Дженифър и Томи Том — помолих аз.
Тя поклати глава с горчива усмивка.
— Мога да разкажа само онова, което вече казах на полицията. Не знам кой ги е убил.
— Стига де, Бианка. Няма какво да крием един от друг. И двамата не принадлежим към света на смъртните.
Тя свъси вежди, от което лицето й стана още по-сърдито.
— Не. Ти си единственият в този град, чийто умения са достатъчни, за да сътвори такова заклинание. Ако не е твоя работа, не знам кой може да е.
— Нима нямате врагове? Някой, желаещ да ви направи впечатление?
В ъгълчето на устните й се появиха едва забележими чертички — не усмивка, но нещо много близо до това.
— Разбира се, че имам. Но никой не може да причини това, което се случи на Томи и Джени. — Тя побарабани с пръсти по масата, оставяйки върху полираната повърхност драскотини от нокти. — Нямам навик да оставям някого, толкова опасен, сред живите. Или поне нямах досега.
Седнах и се намръщих, стараейки се с всички сили да не й разкрия колко ме е страх.
— Откъде познавате Томи Том?
Тя сви порцелановите си рамене.
— Вие, господин Дрезден, сигурно го считате за прост бияч на Джони Марконе. Но всъщност той беше възпитан и внимателен човек. Той винаги се отнасяше добре с жените си. Отнасяше се с тях като към истински хора. — Погледът й се плъзгаше насам-натам, без да се вдига към мен. — Като към разумни същества. Аз никога не сключвам сделка с клиент, ако не съм уверена, че е джентълмен, но Томи много се отличаваше от останалите. Запознахме се с него преди много години, на друго място. Винаги съм следила да се грижат за него, когато поискаше да прекара вечерта с компания.
Тя кимна на своите мисли; лицето й оставаше безстрастно, само ноктите оставяха по масата нови драскотини.
— Кажете, той срещал ли се е с някого постоянно? Някой, с който е разговарял, и който знае нещо за живота му?
Бианка отрицателно поклати глава.
— Не — отвърна тя, но веднага се намръщи.
Без да свалям очи от нея, сякаш случайно докоснах с пръсти кърпичката си. Погледът й се метна към нея, после се вдигна към лицето ми.
Не мигнах. Срещнах бездънният й поглед и изкривих уста в лека усмивка, сякаш имах в запас още нещо, по-страшно, в случай, че отново се нахвърли върху мен. Видях нейният гняв, нейната ярост, и, поглеждайки за миг по-надълбоко, видях техния източник. Тя се вбесяваше от факта, че видях нейния истински облик; плашеше я и я оскърбяваше това, че свалих цялата й маскировка, разкривайки криещата се под нея твар. И сега тя се боеше, че мога да сваля тази маска когато поискам.
Повече от всичко на този свят Бианка искаше да бъде красива. А днес аз разруших тази нейна илюзия. Разклатих нейният малък, позлатен свят. И можеше да не се съмнявам: тя никога нямаше да ми прости това.
Тя трепна и отклони поглед, вбесена и уплашена едновременно, така че не успях да погледна по-навътре — и тя в мен също.
— Ако не ти бях дала дума, Дрезден — прошепна тя, — бих те убила на секундата.
— Това би било неразумно — отбелязах аз, стараейки се да говоря колкото се може по-твърдо и уверено. — Вие знаете колко е опасно да си играеш с предсмъртните проклятия на един чародей. Имате какво да губите, Бианка. И дори да успеете да ме премахнете, можете смело да заложите прекрасния си задник, че ще ви повлека в ада заедно с мен.
Тя застина, после наклони глава и отпусна юмруци. Това беше тиха, тъжна капитулация. Тя се отвърна, но успях да забележа как по бузата й се търколи сълза.