Сега разбирах защо Белия Съвет е така настроен срещу вампирите. Ако те могат да придобият такава власт над смъртните, какво ще стане, ако докопат със зъбите си някой чародей? Ами ако могат да привият зависимост в чародей толкова силно, както Бианка в онова момиче, което току-що видях? Не, не може да бъде!
Но ако не може, защо тогава Съветът е толкова настоятелен по тази тема?
„Не се надявайте, че ще ви оставя просто така“ — каза тя.
Крачейки по тъмната пътека към портите, се усещах дяволски неуютно.
Охранителят ме чакаше до вратата. Без да каже и дума, ми върна ножа и бастуна. От другата страна на портите аварийната машина закачаше на буксир моя Бръмбар. Държейки се с една ръка за студеното желязо на вратата, а с другата притискайки към гърлото окървавената си кърпа, гледах как работи Джордж. Той ме позна, махна ми с ръка и се усмихна, проблясвайки с белите си зъби на фона на тъмното лице. Кимнах в отговор. Не бях в състояние да отвърна с усмивка.
След няколко минути в джоба на охранителя зазвъня мобилен телефон. Пазачът отстъпи няколко крачки, измърмори нещо утвърдително, извади от джоба си тефтерче и записа нещо. После прибра телефона и се приближи с бележка в ръка.
— Какво е това? — попитах аз.
— Телефонният номер, който сте искали. И съобщение.
Погледнах към бележката, но не я прочетох.
— Мислех, че Бианка ще изпрати Пола.
Той не отвърна, но стисна зъби и забелязах как против волята си погледна към къщата, където остана неговата господарка, и преглътна трескаво. Пола не излизаше от къщата и охранителят се страхуваше.
Взех бележката и я погледнах. Струваше ми големи усилия да не се разтреперя.
На бележката имаше написан телефонен номер. И една-единствена кратка фраза. Само две думи: „Ще съжаляваш.“
Сгънах хартията на две и я прибрах в джоба на якето си. Още един враг. Страхотно. Поне едно беше хубаво: докато ръцете ми оставаха в джобовете, пазачът не можеше да види как треперят. Може би все пак трябваше да послушам Мърфи. Може би си струваше да си остана вкъщи и да се позанимавам със старата, добра, къде-къде по-безопасна забранена черна магия.
Глава 10
Тръгнах си от Бианка с наемната кола на Джордж, „Студбейкър“ с дървени страници. При движение тази бракма мърмореше, пъшкаше и стенеше с всичките си сглобки. Преди да приближа дома си, спрях до един телефонен автомат и набрах номера на Линда Рандъл.
В слушалката се чуха няколко сигнала, преди да ми отговорят.
— Бекет ли търсите? Линда е на телефона — чу се в слушалката тих, приглушен контраалт.
— Линда Рандъл ли? — уточних аз.
— М-м-м — отзова се тя. Кадифето в гласа й беше почти осезаемо. — Кой се обажда?
— Казвам се Хари Дрезден. Исках да ви попитам дали можем да поговорим.
— Хари? Кой?
— Дрезден. Частен детектив съм.
Тя се разсмя. Смехът й беше толкова сочен, че ми се прииска да зарежа всичко и да се търкалям гол по земята.
— И какво искате да разследвате, господин Дрезден? Частните ми прелести ли? Вече ми харесвате.
Закашлях се.
— Ами… да. Госпожо Рандъл…
— Госпожица — прекъсна ме тя. — Госпожица Рандъл. Свободна съм. В смисъл, в този момент.
— Госпожице Рандъл — поправих се аз, — ако е възможно, бих искал да ви задам няколко въпроса относно Дженифър Стентън.
Мълчание от другата страна на линията. Чувах някакви звуци на заден фон: музика, сигурно по радиото, и механичният глас на говорител, приказващ нещо за бели зони, червени зони и разтоварване на багаж.
— Госпожице Рандъл?
— Не — каза тя.
— Няма да отнеме много време. И ви уверявам, че не вие сте обект на разследването ми. Моля само да ми отделите няколко минути.
— Не — повтори тя. — На работа съм и ще бъда заета до сутринта. Нямам време за вас.
— Дженифър Стентън беше ваша приятелка. Убиха я. Ако можете да ми кажете нещо, което може да помогне…
— Не мога — отново ме прекъсна тя. — Довиждане, господин Дрезден.
В слушалката се чу сигнал „заето“.
Намръщих се раздразнено и поставих обратно слушалката. Ето ти ситуация. Загубих толкова много сили за подготовка на срещата ми с Бианка, спечелих си толкова много потенциални неприятности и всичко бе напразно.
Всичко бе напразно, помислих си аз. Всичко, дявол да го вземе, бе напразно.
Бианка спомена, че Линда Рандъл работи като шофьор. При Бекет, спомних си фамилията, които и да бяха те. Сега разбрах що за шумове са се чували на заден план: обявите в сектора за пристигащи на летище „О’Хара“. Излиза, че тя стои с автомобила до аерогарата — може би чака пристигащите отнякъде семейство Бекет. Във всеки случай, нямаше да е там още дълго време.