Съпружеска двойка (и двамата дълги, с очила и стилни сиви делови костюми) се появи на изхода от аерогарата и се отправи към лимузината. Те изглеждаха като преуспяващи професионалисти: успешна кариера, без деца, затова пък имат време и пари в излишък, за да се грижат за външността си. Просто идеалната западна двойка. Той носеше на рамо сак с дрехи, а в ръката — малко куфарче; тя — само куфарче. Нямаха украшения, не забелязах дори следи от часовници или венчални халки. Странно.
Мъжът постави вещите си в багажника на лимузината и прехвърли погледа си от Линда към мен. Линда отклони очи. Той се стараеше да говори тихо, за да не го чуя, но слухът ми е остър.
— Кой е този? — попита той.
В гласа му се усети напрежение.
— Мой приятел, господин Бекет. Срещах се с него преди време.
Нова лъжа. Става все по-любопитно и по-любопитно.
Погледнах над покрива на лимузината към жената — вероятно, госпожа Бекет. Тя посрещна погледа ми невъзмутимо, дори бих казал — твърде безразлично. Това изглеждаше малко зловещо. Такъв поглед съм виждал в киното, при затворници, освободени от немските концлагери в края на Втората световна война. Празен. Мъртъв — като покойник, който още не знае, че е умрял.
Линда отвори задната врата и настани господин и госпожа Бекет в колата. Минавайки, господин Бекет плъзна ръка по талията на Линда с жест, твърде интимен и собственически за наемна прислуга. Видях как Линда трепна и затръшна вратата. После заобиколи колата и се приближи до мен.
— Изчезвайте оттук — тихо произнесе тя. — Не искам никакви неприятности с шефа си.
Хванах я за ръката и я стиснах — жест, който изглеждаше напълно естествен за бивш любовник. При това незабелязано пъхнах в дланта й визитната си картичка.
— Моята визитка. Ако си спомните още нещо, обадете се, става ли?
Тя се обърна без да отговори, но визитката изчезна в джоба й преди да влезе в колата.
Мъртвият поглед на госпожа Бекет се плъзна по мен, когато лимузината потегли. Сега аз трепнах. Вече казах, че изглеждаше много зловещо.
Влязох в аерогарата. Мониторите, показващи времето на пристигане, се покриха със смущения при моето приближаване. Намерих най-близкото кафене, седнах и си поръчах чаша кафе. Наложи се да обера всички дребни от джобовете си, за да мога да платя. Голяма част от парите отиде за наема на офиса, а и за отварата, която приготвих, поддавайки се на уговорките на Боб. Пари. Трябваше най-накрая да се заема със случая на Моника Селз, да открия проклетото й мъжле. Някак не ми се искаше да се измъкна благополучно от тази бъркотия с Белия Съвет само за да открия, че съм останал без офис и квартира само защото не съм си платил навреме.
Пиех кафе и се опитвах да приведа мислите си в някакво подобие на ред. Имах две основни задачи. Първата и по-важната бе да разбера кой е убил Томи Том и Дженифър Стентън. И не просто да заловя убиеца преди да е сътворил още една камара трупове, а да го направя преди Белият Съвет да използва този случай като повод да се разправи с мен.
Само че, докато търся убиеца и избягвам палачите на Съвета, трябва и да поработя за някой, който би ми платил. Днешните ми екскурзии определено не бяха работа, за която бих поискал пари от Мърфи — тя по-скоро би ми сритала задника, че съм си пъхал носа където не трябва. А и ако исках да получа пари от полицейското управление в Чикаго, трябваше да се заема с изследванията, които Мърфи очакваше от мен — черна магия, която сама по себе си можеше да ме загроби.
Е, или да поработя по случая с изчезналия мъж на Моника Селз. Струваше ми се, че вече съм се докопал до същността му, но все пак не пречеше да се изясни докрай. Спокойно можеше да загубя малко време за това, за сметка на аванса. Може би дори щях да получа допълнителна сума. Това беше далеч по-привлекателно, отколкото изследванията в областта на черната магия.
Какво пък, можеше да си опитам късмета с нишката, която ми даде Тук-Тук. През онази нощ в къщата на езерото са доставили пица. Сега е моментът да поговоря с разносвача, ако успея.
Излязох от кафенето, намерих най-близкия телефон-автомат и набрах „Справки“. В района на Селзовата къща имаше само едно заведение, доставящо пица по домовете. Записах си номера и веднага го набрах.
— Пица-Експрес — произнесе някой в слушалката с пълна уста. — Какво ще желаете?
— Хей — казах аз. — Дали можете да ми помогнете? Търся разносвача, който е доставял пица в сряда вечерта… — продиктувах му адреса и още веднъж попитах дали мога да говоря с разносвача.
— Още един… — измърмори моят събеседник. — Няма проблем. Не затваряйте. Джек току-що се върна от една поръчка. — Гласът от другата страна на линия извика някого, а след половин минута висок юношески баритон неуверено заекна в ухото ми: