— Почакай тук — каза ми Мърфи и мина през тази врата в съседната стая; съдейки по всичко, спалня.
Аз обиколих гостната, присвивайки очи — изучавах обстановката. Кожен диван. Две кожени кресла. Стерео и телевизор — развлекателен център в кутия от черна пластмаса. Бутилка шампанско в подставка, на една трета запълнена с вода; само преди няколко часа това е било лед. Две празни чаши. На пода имаше листо от червена роза, напълно неуместно на този килим (както впрочем и всичко останало в тази стая).
Отстрани, под едно от кожените кресла, лежеше парче копринена тъкан. Наведох се и внимателно, за да не бутна нещо, повдигнах кожената покривка на креслото. Черни копринени бикини, малко триъгълниче с дантела по краищата. Една от лентите беше скъсана, сякаш гащичките бяха сваляни припряно. Извратеняци.
Стереосистемата беше от най-висш клас, макар и не от най-престижната марка. Извадих от джоба си молив и с гумичката натиснах бутона „Play“. Мека, чувствена музика изпълни стаята: сочни басѝ, сдържани ударни инструменти, вокал без думи, тежко женско дишане на заден фон…
Мелодията продължи още няколко секунди, после спря и започна отново. И още веднъж, и още веднъж.
Намръщих се. Вече споменах, че оказвам подобен ефект върху техниката. Вероятно това е свързано по някакъв начин с професията ми на чародей, с необходимостта да използвам магични енергии. Колкото по-сложно и съвременно е устройството, толкова по-голяма е вероятността нещо в него да се развали при моето приближаване. Мога да скапя копирна машина от петдесет крачки.
— Сюита на любовта — чу се мъжки глас, разтягащ „сюита“ до „суииита“. — Е, какво ще кажете, господин Страхотен?
— Привет, детектив Кармайкъл — отвърнах аз, без да се обръщам. Високият, леко завален глас на Кармайкъл не може да бъде сбъркан с друг. Той е партньор на Мърфи и има амплоа на постоянен скептик, който е твърдо убеден, че аз не съм нищо повече от шарлатанин, смучещ пари от града. — Защо сте оставили гащичките — за да ги вземете после за себе си, или просто не сте ги видяли? — Аз се обърнах и го погледнах. Той беше нисък, страдаше от напълняване и оплешивяване, със зачервени очи и безхарактерна брадичка. Сакото му беше измачкано, а на вратовръзката имаше мазни петна — впрочем, и двете неща напълно преднамерено маскираха остър ум. Той беше опитно ченге, този Кармайкъл, а при преследването на убийци се отдаваше на сто процента.
Той заобиколи креслото и погледна под него.
— Не е зле, Шерлок — измърмори той. — Но това е само така, за загрявка. Ще почакаме, докато видите главното зрелище. Приготвил съм ви кофа. — Той се обърна и спря побърканият CD-плейър с гумата на собствения си молив.
Опулих очи към него, показвайки му колко съм уплашен, заобиколих го, влязох в спалнята и веднага съжалих за това. Гледах, фиксирах детайлите в ума си и с всички сили се стараех да захлопна вратата към онази част от съзнанието ми, която започна да пищи още щом престъпих прага на тази стая.
Сигурно бяха умрели предишната вечер, защото вече бяха вкочанени. И двамата бяха останали в леглото: тя — седнала върху него, огънала гръб назад като танцьорка, изпъчила великолепните си гърди напред и нагоре. Той беше изпънат под нея — строен, мускулест мъж: пръстите му здраво бяха сграбчили чаршафите. Ако това беше еротична фотография, за нея можеха да се вземат добри пари.
Ако не броим това, че лявата страна на гръдният кош и на двамата беше като обърнат наопаки и ребрата стърчаха през кожата като назъбени, извити кинжали. Артериалната кръв беше плиснала от телата им чак до огледалото на тавана заедно с парцали гъбовидна, желеобразна маса — всичко, което бе останало от сърцата им. Ако се приближех, можех спокойно да надникна в тях. Обърнах внимание на посивялата плът на левите дробове и посоката на счупвания на ребрата — някаква сила ги беше разкъсала отвътре.
И очевидно за детонатор е служела еротичната енергия.
Креватът стоеше в центъра на помещението, играейки ролята на главен елемент. Оформлението на спалнята съперничеше с това в гостната: изобилие от червено, много коприна — даже прекалено, освен ако не я гледаш на свещи. Свещи, разбира се, също имаше — в поставки до стената — само че бяха изгорели докрай и много отдавна бяха изгаснали.
Приближих се към кревата и го обиколих. Килимът джвакаше под краката ми. Малката, пищяща част на моя мозък, уж надеждно затворена зад вратата на самоконтрола и о̀пита, продължаваше да крещи. Опитвах се да не й обръщам внимание. Наистина се опитвах. Но се боях, че ако не изляза от тази стая, и то много бързо, ще започна да плача като малолетно момиченце.