— Не си в състояние да шофираш — възрази Мърфи. — Представляваш опасност за движението. Ще се наложи да арестувам сама себе си, ако те пусна зад волана в такъв вид.
— Мърф — уморено помолих аз, — ако още сега не ми платиш изработеното, няма да имам пари дори за такси.
— Не ме притискай, Хари — озъби се Мърфи. — И не мърдай оттук. Сама ще те откарам до вас.
— Не ми трябва… — започнах аз, но тя се надигна и излезе от кабинета.
Чисто бълнуване, помислих си аз. Ама че е упорита. Спокойно ще стигна до вкъщи без ничия помощ. Седнах и започнах да се надигам.
Или по-точно, направих опит. Не особено успешен.
Когато Мърфи се върна, ме намери легнал настрани, свит на кълбо, а в кабинета вонеше, защото повърнах. Впрочем, тя не каза нищо. Просто отново коленичи до мен, изтри ми устата и постави на темето ми още една мокра кърпа.
Смътно помня как Мърфи ме водеше към колата си. Помня само отделни моменти от пътуването до вкъщи. Помня, че й дадох ключовете от „Студбейкър“-а, мърморейки нещо за Майк и шофьора на аварийната кола.
Но най-добре запомних ръката й, стискаща моята — изстиналите от притеснение меки пръсти, малки в сравнение с моите гребла, но силни. Струва ми се, че през целия път ме псуваше като хамалин и ме заплашваше с най-невероятните полицейски отмъщения. Но аз помня как стискаше ръката ми; може би за да се увери, че още съм жив. Или за да усетя, че е до мен, че няма да ме изостави в беда.
Ето ви причина, поради която не мога да откажа помощ на Мърфи. Тя е добър приятел. От най-добрите.
Пристигнахме някъде към обяд. Мърфи ми помогна да сляза по стълбите и отключи вратата. Дотича Мистър и радостно се отри в краката й. Може би ниският ръст влияе положително на устойчивостта, но за разлика от мен тя дори не се олюля. А може би й помага айкидото.
— Боже, Хари — измърмори тя, — колко е тъмно при теб. — Тя пощрака ключовете, но лампите бяха изгорели още преди седмица, а тогава нямах пари да ги сменя. Затова тя ме настани на дивана и запали няколко свещи от тлеещите въглени в камината. — Добре. Ще те сложа да спиш.
— Става. Щом толкова настояваш.
Иззвъня телефонът. Той стоеше на една ръка разстояние от мен, затова вдигнах слушалката.
— Дрезден — казах аз колкото се може по-ясно.
— Господин Дрезден, Линда се обажда. Линда Рандъл. Помните ли ме?
Ха. Нима мъжете могат да забравят онази сцена от филма, когато Мерилин стои над вентилационната решетка? Веднага си спомних очите на Линда Рандъл и всякакви неподобаващи на истински джентълмен мисли.
— Гола ли? — поинтересувах се аз и едва тогава съобразих какво съм изтърсил. Опа.
Мърфи подозрително ме погледна, после стана, отиде в спалнята и се зае да сменя чаршафите на леглото ми. Какво пък, отлично. Припадъкът ми е подействал на Мърфи далеч по-добре от която и да е лъжа, която бих успял да измисля. Може би припадналият Хари не е непременно лош Хари.
Линда се разсмя в слушалката с онзи свой смях, който ме побъркваше.
— Сега съм в колата, мъжаго. Може би по-късно. Чуйте, намерих нещо, което може би ще ви помогне. Може ли да се срещнете с мен тази вечер?
Уморено потърках очи. Днес е събота. Значи вечерта ще е събота вечер. Нямаше ли нещо, което планирах за днес вечерта?
По дяволите, помислих си аз. Едва ли е толкова важно, щом съм успял да го забравя.
— Разбира се — уверих я аз. — С удоволствие.
— Вие сте такъв джентълмен — измърка тя в слушалката. — Обичам такива. Понякога. Свършвам работа в седем. Става ли? Да кажем, в осем?
— Автомобилът ми се взриви — казах аз, едва местейки езика си. — Нека се срещнем в мола на моята улица.
Тя отново се разсмя в ухото ми.
— Ето какво ще ви кажа. Дайте ми още час — час и половина да се прибера, да взема гореща вана, и изобщо — да си почистя перушината и ще долетя в обятията ви. Става ли?
— Ъ-ъ… О’кей.
Тя още веднъж се разсмя и, без да се сбогува, затвори телефона.
Мърфи се появи веднага щом затворих моя телефон.
— Само посмей да отричаш, Дрезден, че си уговори среща.
— Ти просто ревнуваш.
— Ох, моля те — изсумтя Мърфи. — На мен ми трябва някой по-силен от теб. — Тя пъхна ръка под мишницата ми, за да ми помогне да стана. — Ти ще се счупиш като суха съчка, Дрезден. По-добре легни, преди да си си въобразил още нещо.
Поставих ръка на рамото й и я отблъснах. Бях останал почти без сили, но тя се отдръпна и се намръщи.
— Какво?
— Сега ще си спомня — измърморих аз, търкайки очи. Нещо не ми даваше мира. Нещо, за което бях забравил. Нещо, което бях обещал да направя тази събота. Опитах се да изхвърля от главата си мислите за уличните войни на наркотърговците и за хората, побъркани от Вътрешното Зрение, което им беше осигурило „Третото Око“.