Цифрите на таблото в кабината се сменяха една след друга. Четири… три… две… В този момент асансьорът трепна и спря. Лампите примигаха и угаснаха.
— Ох, мамка му — въздъхнах аз. — Само не сега. Не сега! — И асансьорите не ме обичат. Натисках всички копчета подред, но не се случи нищо, само иззад панела изплува облаче дим, след което лампите в бутоните угаснаха, оставяйки ме в пълна тъмнина. Аварийното осветление се включи за около секунда-две, но се чу пращене от късо съединение и то също угасна. Двамата с Мърфи останахме в пълна тъмнина.
Някъде горе, в асансьорната шахта, се чу поскърцване на желязо. Вдигнах поглед към невидимия покрив на кабинката.
— Сигурно се подиграваш — измърморих аз.
Чу се трясък, скърцане и нещо с размерите и теглото на малка горила се приземи върху кабинката. Последва секундна пауза, после нещо се зае шумно да разкъсва обшивката.
— Ти ми се подиграваш! — силно извиках аз.
Но скорпионът нямаше никакво намерение да ми се подиграва. Той си проправяше път към нас през покрива на кабината. Металът скърцаше под щипците му. Върху невиждащите ми в тъмнината очи се сипеше невидима прах. Бяхме като сардини в консерва, очакващи да я отворят, за да ги изядат. Хрумна ми, че ако тази твар ме ужили сега, няма да има нужда от отрова: ще умра от загуба на кръв още преди да започне да действа.
— Мисли, Хари — извиках сам на себе си. — Мисли, мисли, мисли, дявол да го вземе! — Стоях затворен в заседнал асансьор, прикован с белезници към загубил съзнание, умиращ от отрова приятел, докато магически скорпион с размерите на френска кола… как се казваше?… а, да, „Ситроен“… се опитва да си проправи път към мен, за да ме разкъса на части. Нямах нито жезъл, нито тояга. Всички останали приспособления, които взех със себе си във „Версити“, бяха изчерпали силата си, а гривната с щитове щеше само да отложи неизбежното.
Дълга ивица метал се откъсна от покрива, пропускайки малко светлина в кабината, и в образувалият се отвор видях корема на скорпиона. Той пъхна щипци в дупката и се зае да откъсва нови парчета от покрива.
Трябваше да смачкам тази гадина, докато беше с размерите на бръмбар. Още тогава трябваше да си сваля обувката и да я размажа направо върху бюрото. Сърцето ми замря, когато тя пъхна щипци в дупката — беше се спуснала на една трета от височината на кабината. После, сякаш премислил, скорпионът отново се зае да разширява отвора.
Стиснах зъби и се заех да събирам трошичките от оставащата ми енергия. Знаех, че няма смисъл. Можех да насоча огън към тази проклета твар, но огънят би разтопил метала, върху който тя стоеше, и щеше да се стече върху нас, или просто щяхме да се задушим в тясната асансьорна шахта. Но, Бог ми е свидетел, не възнамерявах да оставя тази гадина да се добере до мен просто така. Може би, ако имах късмет, щях да успея да я прихвана в последния й полет, причинявайки минимални вреди на обкръжението ни. Това, между другото, е често срещан проблем: да не прекалиш със заклинанието. Именно с това ми помагаха жезълът и тоягата: да фокусирам магическата енергия, придавайки на заклинанията ми хирургическа точност. Лишен от тях, приличах на камикадзе, накичено с гранати и готово да издърпа халката.
И в този момент ме осени. Не мислех в правилната посока.
Откъснах поглед от покрива на кабината, наведох го надолу и силно притиснах ръце към пода. По главата ми се сипеха боклуци; трясъкът и щракането с щипците ставаше все по-силно. Събрах цялата си енергия и я насочих към дланите си. Под кабината, в асансьорната шахта, нямаше нищо, освен въздух, и именно към тази стихия се обърнах сега: не към огъня, а към въздуха.
Това беше съвсем просто заклинание и го бях използвал стотина пъти — поне така се опитвах да се убедя. Не беше по-сложно от това, да накарам тоягата да скочи в ръката ми. Е, освен че е… малко по-силно.
— Vento servitas! — извиках аз, влагайки в заклинанието всичките си сили, всичката си злоба и страх.
И, откликвайки на призива ми, под пода на асансьора се зароди вятър, мощна колона от въздух, която подхвана кабината с исполинската си ръка и я метна нагоре по тъмната асансьорна шахта. Спирачките изпищяха отчаяно, хвърляйки сноп искри, и се разлетяха на парчета, част от които минаха през направената от скорпиона дупка и паднаха на пода до мен. Ускорението ме притисна към пода. Кабината със свистене продължаваше да набира скорост.
По дяволите, не исках чак толкова много вятър, помислих си аз, молейки се моето усърдие да не убие и двама ни.