Асансьорът се носеше все по-нагоре и по-нагоре, а лицето ми се източваше все по-силно. Сградата, в която се намира офисът ми, има дванайсет етажа. Започнахме да ускоряваме от втория, така че, ако приемем, че един етаж е около девет фута, ще получим почти сто фута8 до покрива.
Кабината преодоля това разстояние за някакви си пет-шест удара на сърцето ми — и то при моя силно ускорен пулс. Тя разби стоперите в горния край на водещите релси и удари като чук горната част на шахтата. Ударът размаза скорпиона в бетона — чу се хрущенето на хитиновата броня и от него остана безформено кафяво петно. Безцветна слуз — ектоплазмата на тяло, създадено с помощта на магия — бликна през разкъсания покрив вътре в кабината.
Едновременно с това двамата с Мърфи бяхме отхвърлени нагоре, така че се срещнахме с остатъците от скорпиона някъде по средата на кабината. През цялото време прикривах Мърфи, опитвайки се да остана между нея и покрива. В резултат на това се ударих в него с такава сила, че от очите ми се посипаха искри. Впрочем, всичките ми старания да предпазя Мърфи от удари отидоха по дяволите, защото незабавно паднахме обратно на пода и Мърфи само изстена тихо, когато се приземих върху нея.
За миг лежах оглушен. Скорпионът беше мъртъв. Убих го, като го смачках между кабината на асансьора и горната част на шахтата. Само дето двамата с Мърфи трябваше да прогизнем от остатъците му. Дреболия, важното е, че независимо от шансовете все пак успях да спася и двама ни.
И въпреки това ме глождеше неприятното усещане, че съм забравил някаква подробност.
Асансьорът изскърца тихо, трепна и се плъзна по релсите надолу — мощната, но краткотрайна колона от въздух, издигнала го на тази височина, изчезна. Падахме по същия път, по който пристигнахме тук, и заподозрях, че долу няма да ни е по-приятно, отколкото на скорпиона тук горе.
Сега вече дойде ред на гривната. Без да губя нито миг, сграбчих Мърфи, притискайки я към себе си, и се заех да строя около нас щит. Мисля, че за тази цел имах не повече от две секунди. Не можех да направя защитното кълбо твърде здраво, защото тогава щяхме да се разбием във вътрешната му повърхност по същия начин, както и в пода на асансьора. Трябваше да му придам максимална еластичност, за да погълне чудовищната енергия на удара при падането ни от стофутова височина.
Беше тъмно и нямах почти никакво време. Мърфи и аз увиснахме в безтегловност някъде по средата на кабината и аз трескаво запълвах пространството между нас и пода със слой след слой магическа обвивка от слепени една за друга молекули въздух.
Падахме все по-бързо и по-бързо. С кожата си усещах приближаващото се дъно на шахтата. Последва оглушителен грохот и аз с всички сили се свих в своето защитно кълбо.
Когато отново отворих очи, видях, че седя на издраскания под на разбитата кабина, стискайки в ръце изпадналата в безсъзнание Мърфи. Вратата на шахтата издрънча и се отвори със скърцане.
Там стояха и стъписано ни гледаха двама медици с аварийни аптечки в ръце. Сигурно зрелището е било страхотно, защото челюстите им увиснаха чак до коленете. Във въздуха се кълбеше прах.
Бях жив.
Мигах зашеметено, гледайки всичко това. Бях жив. Огледах се, проверих ръцете и краката си и всичко се оказа по местата си. Едва тогава си позволих да отметна глава и да се разсмея на глас — с хрипкав, див, пълен с първобитна радост смях.
— На̀ ти, Виктор-Сянка — крещях аз. — Ха! Ха! Хайде де, стреляй! Само да взема жезъла си и ще ти го напъхам в гърлото!
Продължих да се смея и да крещя нещо, когато момчетата от „Бърза помощ“ вдигнаха мен и Мърфи и ни помогнаха да стигнем до колата. Не задаваха въпроси: очевидно още не се бяха оправили от шока. Впрочем, мен ме гледаха с опасение, а начинът, по който се споглеждаха, ме накара да заподозра, че ще ме натъпчат с успокоителни при първия удобен случай.
— Аз съм върхът! — провъзгласявах аз. Количеството адреналин, присъстващ в кръвта ми, едва ли отстъпваше много по обем на река Колорадо. Разтърсих юмрук във въздуха и забелязах, че от гривната е останала само почерняла ивица от спечен, безформен метал. Е, и какво от това? — Аз съм мачо! Ей, сянка проклета, целуни ме…
Момчетата от „Бърза помощ“ ме изведоха на улицата. Под дъжда. Мокрите капки по лицето ме отрезвиха по-бързо от което и да е друго средство. Неочаквано съобразих, че на ръката ми все още има белезници, че така и не взех талисмана на Виктор, за да го използвам срещу него. Виктор продължаваше да стои там, далеч от мен, в къщата си край езерото, и косата ми още беше у него, така че нищо не му пречеше да изтръгне сърцето ми при първа възможност — веднага щом бурята го снабди с необходимата за това енергия.