— А ти самата?
— Аз ли? — Мърфи се усмихна и за момент извивката на устните й стана толкова трогателно-женствена, че никак не се връзваше с твърдоглавата й натура. — Светът се пръска по шевовете, Хари. Струва ми се, че през последните стотина години хората са привикнали да вярват, че знаят всичко. Да вървят по дяволите. Мога да се съглася с това, че сега отново започваме да виждаме онова, което е скрито в мрака. Сигурно просто съм цинична.
— Жалко, че не всички мислят като теб — въздъхнах аз. — Това значително би снизило количеството идиотски обаждания в офиса ми.
Тя отново ми се усмихна, този път — палаво.
— Това е така, но можеш ли да си представиш свят, в който по всички канали въртят само „АББА“?
Посмяхме се малко. Боже мой, на тази хотелска стая наистина й липсваше смях.
— Слушай, Хари — каза Мърфи, продължавайки да се усмихва. Буквално видях как зъбчатките в главата й се завъртяха по-бързо.
— Да?
— Говореше за това, как убиецът е направил всичко. И че не си сигурен, че можеш да разбереш.
— Е?
— Знам, че това са глупости. Защо ме пързаляш?
Напрегнах се. Господи, бързо съобразяваше. А може би просто не ставам за лъжец.
— Слушай, Мърф — внимателно започнах аз. — Просто има неща, които не трябва да се правят.
— Понякога и на мен ми се повдига от мисълта, че трябва да влизам в главата на онези гадини, които преследвам. И все пак се налага да се занимавам с това, за да свърша работата си. Знам какво имаш предвид, Хари.
— Не — уморено казах аз. — Нищо не разбираш. — Тя наистина нищо не разбираше. Те не знаеше нищо — нито за миналото ми, нито за Белия Съвет, нито за Дамоклевия меч, който непрекъснато висеше над главата ми.
По дяволите, та през повечето време и аз самият успешно се преструвах, че не знам за това.
На Съвета е достатъчен един-единствен повод, малко нарушение, за да ме уличи в нарушение на един от Седемте Закона на Магията — и мечът ще се стовари. Дори само да започна да съставям рецепта за смъртоносно заклинание, ако разберат — това ще е повече от достатъчно в качеството си на повод.
— Мърф — помолих се аз. — Не мога дори да се опитам да изчисля тази гадост. Не мога да събирам съставките, необходими за това. Просто не разбираш.
Тя ме изпепели с поглед, като при това не ме погледна в очите. До момента не съм срещал никой, който да се осмели на това.
— О-о, много добре разбирам. Разбирам, че навън се разхожда убиец, когото не мога да заловя. Разбирам, че знаеш нещо, което би могло да помогне, или най-малкото можеш да го разбереш. И разбирам, че ако сега ме оставиш с празни ръце, лично ще извадя твоята карта от полицейските архиви и ще я хвърля на боклука.
Мамка му… Полицейските консултации плащаха голяма част от сметките ми. Е, по-голямата част. Всъщност дори можех да й съчувствам. Ако ми се наложеше да действам слепешката като нея, също бих се побъркал. Мърфи не знаеше нищо за заклинания, ритуали, талисмани, но твърде добре познаваше човешката ненавист и насилие.
И всъщност това не означава, че наистина ще се наложи да се занимавам с черна магия, убеждавах се аз. Достатъчно ще е само да изясня как са направили това. Съвсем различно нещо. Само помагам на полицията в разследването. Може би Белият Съвет ще успее да разбере.
Е… да. А може би в един прекрасен ден ще отида, да кажем, в музея за изящни изкуства и там ще ме обкръжат.
В следващия миг Мърфи засече въдицата. За момент ме погледна в очите — за кратък, отчаян миг. После се отвърна — уморена, горда, пълна с достойнство.
— Трябва да знам всичко, което можеш да ми кажеш, Хари. Моля те.
Класически образец на дама в беда. За една от тези независими, професионално съвременни жени, тя твърде добре знаеше как именно да подръпне сковаващите ме нишки на старомодните ми възгледи.
Стиснах зъби.
— Добре — казах аз. — Добре. Ще започна още тази вечер. — Е, човече, дръж се. На Белия Съвет ще му хареса. Трябва само да се постарая да не разберат за това.
Мърфи кимна и въздъхна облекчено, без да ме погледне.
— Да се махаме от тук — каза тя и тръгна към вратата. Не се опитах да я изпреваря.
Когато излязохме, ченгетата още обикаляха коридора. Кармайкъл го нямаше. Момчетата от криминалния отдел стояха до вратата, нетърпеливо чакайки кога ще излезем. Когато ни видяха, награбиха пластмасовите си пакетчета, пинсети, светкавици и други джаджи и се втурнаха вътре.
Докато чакахме праисторическия асансьор, който бавно се издигаше до седмия етаж, Мърфи приглаждаше разбърканата си от вятъра коса. На китката й блесна златен часовник, който ми напомни за времето.