Бях жив, Мърфи също — поне засега, — но очевидно тържествуването ми беше преждевременно. Все още нямаше какво да празнувам. Вдигнах лице към небето.
Някъде наблизо изгърмя гръм. В кълбящите се над мен облаци проблеснаха мълнии, оцветявайки небето в призрачни цветове.
Бурята започна.
Глава 23
Капките падаха на земята около мен — големи, тлъсти, каквито има само през пролетта. Въздухът се сгъсти и се стопли, въпреки валящия дъжд. Не ми оставаше нищо друго, освен да мисля — да мисля бързо, да размърдам мозъка си, да запазя спокойствие, и при това без да губя нито секунда. Белезниците на Мърфи продължаваха да сковават китките ни. И двамата бяхме покрити от глава до пети с прах, полепнал по вонящата течност — ектоплазмата, извикана със заклинание от някой друг свят. Впрочем, това не ме притесняваше: още няколко минути и ектоплазмата трябваше да изчезне безследно, връщайки се там, откъдето е взета. Сега тази лепкава гадост не пречеше, просто ме дразнеше.
Впрочем, можех да я използвам за нещо полезно.
Моите лапи бяха, разбира се, твърде големи. Затова пък ръцете на Мърфи бяха, както се полага на миниатюрна жена, малки и изящни, ако не броим мазолите от постоянните тренировки по стрелба и бойни изкуства. Ако можеше да чуе какво си мисля (и бе в съзнание и можеше да се движи), сигурно би ми фраснала един по зъбите за шовинистично-свинските ми мисли.
Единият от медиците разговаряше по радиостанцията, другият стоеше до Мърфи, прикрепяйки я за рамената. Можеше да нямам друг шанс. Наведох се над Мърфи и се опитах да скрия какво правя под полите на тъмното си яке. Стиснах дланта й, събирайки нейните вяли, хлъзгави пръсти заедно, и дръпнах стоманената гривна на белезниците от китката й.
Все пак й издрах ръката — тя дори изстена, — но успях да сваля белезниците преди двамата с медика да я положим на тротоара до линейката. Вторият медик се хвърли към колата, отвори задните врати и се пъхна вътре да търси нещо. В далечината се чуваха сирени: изглежда насам бързаха и полицията, и пожарната.
По дяволите, не е слава Богу, когато съм замесен и аз.
— Тя е отровена — казах аз на медика. — Раната е някъде на дясното рамо. Проверете съдържанието на скорпионова отрова в кръвта — дозата беше много голяма. Сигурно някъде имат противоотрова. Нужно й е кръвопреливане и…
— Приятелче — раздразнено ме прекъсна мъжът в зелен комбинезон, — знам си работата. Какво, по дяволите, се е случило с вас?
— Не питайте — измърморих аз, озъртайки се към сградата.
Дъждът се усилваше. Може би вече съм закъснял? Може би няма да успея да стигна жив до къщата край езерото?
— Тече ви кръв — съобщи ми медикът, без да вдига поглед от Мърфи. Погледнах крака си. Забавно: дори не усещах болка до момента, в който не видях раната и не си спомних откъде е тя. Проклетата скорпионова щипка ми беше направила шестдюймов9 разрез върху анцуга и съответстваща разкъсна рана по крака ми.
— Седнете — посъветва ме медикът. — Ще се заема с вас след секунда-две. — Той изразително смръщи нос. — С каква воняща гадост сте се омазали?
Прекарах ръка по мократа си коса, отмятайки я от лицето. Върна се вторият медик; той носеше носилка и кислородна бутилка. И двамата се заеха с Мърфи. Лицето й загуби естествения си цвят: една част стана бяла като тебешир, другата почервеня като рак. Тя омекна като мокра банкнота, само от време на време по мускулите й минаваше спазъм и тогава, съдейки по лицето й, я мъчеше рязка болка.
Моя е вината, че се оказа там. Моето решение да скрия информация от нея я накара да премине към активни действия и да обискира офиса ми. Ако се държах по-открито, по-честно, сега тя не би лежала умираща пред мен. Не исках да се отдалечавам от нея. Не исках отново да й обърна гръб и да я оставя сама.
Но точно това направих. Преди да пристигне подкреплението, преди полицията да започне да задава въпроси, преди екипът на „Бърза помощ“ да започне да ме търси и да даде описанието ми на полицията, аз се обърнах и се отдалечих.
Мразех всяка своя крачка, отдалечаваща ме от Мърфи. Мразех се за това, че я оставям, без да разбера дали има шанс да преживее ужилване от такъв скорпион. Мразех се за това, че позволих на всякакви там демони, огромни членестоноги и собствената си глупост да съсипят офиса и жилището ми. Щом затворех очи, виждах обезобразените, покрити с кръв тела на Дженифър Стентън, Томи Том и Линда Рандъл, и тази гледка също ми беше омразна. Мразех гнусния страх, който ме обземаше, когато си се представях със същата дупка в гърдите.