Но повече от всичко мразех онзи, който беше отговорен за всичко това. Виктор Селз. Виктор, който възнамеряваше да ме убие веднага щом започнеше бурята. Можех да загина още през следващите пет минути.
Всъщност не, не можех! Малко се ободрих, след като обмислих този проблем по-спокойно и погледнах към облаците. Бурята дойде от запад и дори още не беше успяла да покрие града. Тя се движеше бавно; такива бури могат да се придвижват с часове от едно място на друго. Къщата на Селз се намираше на изток, на около трийсет или четирийсет мили оттук по права линия. Можех да успея да стигна там преди бурята, ако побързам. И ако успея да намеря кола. Да, все още можех да стигна навреме в Лейк-Провидънс и да премеря сили с Виктор в открит бой.
Жезълът и тоягата ми останаха в офиса, там, където паднаха при нападението на скорпиона. Можех да се опитам да ги взема, без да влизам в сградата, като пак използвам заклинание за вятър, но в сегашното си състояние можех просто да издухам цялата фасада. Не ми се искаше да се озова погребан под купчина стъкла и тухли. Защитната ми гривна също не работеше, изпепелена от силата на удара при падането на асансьора.
Какво пък, на шията ми все още висеше последният талисман — пентаграма на майка ми, символът на реда, служещ като основа на основите на Бялата Магия. Имах и друго преимущество: години обучение. Все още го превъзхождах по опит. И все още пазех вярата си.
Но с това всъщност се изчерпваше целият ми арсенал. Бях уморен, бях ранен, през изминалия ден толкова пъти прибягвах до помощта на магия, колкото нормално не се събира и за седмица. Намирах се на прага на силите си — и физически, и духовни. Впрочем, почти не обръщах внимание на това.
Болката в крака не ме правеше по-слаб, не ме разсейваше. По-скоро обратното, тя подгряваше моите мисли, изостряше концентрацията ми, добавяше злоба и ненавист, придавайки на тези емоции твърдостта на закалена стомана. Усещах това парене и го преливах в резервоара на моя всепоглъщащ гняв.
Виктор-Сянката трябваше да плати за всичко, което направи с онези хора, с мен и с моите приятели. Дявол да го вземе, не смятах да умирам без да се срещна с него лице в лице, без да му покажа какво може истинският чародей.
От моя офис до „МакЕнъли“ са само няколко минути пеша. Нахлух през вратата като ураган от дълги крака, дъжд, вятър, развяващо се яке и злобни очи.
Заведението беше претъпкано. Нямаше нито едно свободно място на всяка от тринайсетте маси; тринайсетте бар-стола бяха заети, имаше и хора, облегнати на някои от тринайсетте колони. Във въздуха като гъста пелена от смог висеше дим от лули, лениво разбъркван от вентилаторите на тавана. В помещението цареше полумрак. На масите и по стените горяха свещи, а през прозорците проникваше малко сива светлина от бурята. Осветлението придаваше на резбованите украшения по колоните неясни, мистични очертания, а подскачащите сенки почти ги оживяваха. Мак беше извадил всичките си шахматни дъски, но ми се струваше, че и играчите, и зрителите само се опитваха да се разсеят от други, по-тревожни мисли.
Всички се обърнаха към вратата, когато влязох и се спуснах по стъпалата, оставяйки след себе си капки вода и кръв. В заведението се възцари тишина.
Тук се бяха събрали неудачниците от нашия чародейски отбор. Магове, на които не им достигаше талант, мотивация или сила, за да станат истински чародеи. Недостатъчно надарени хора, които си знаеха възможностите и се опитваха да постигнат поне малкото, на което бяха способни. Дилетанти, знахари, дребни вещици, пъпчиви младежи, току-що открили в себе си нови способности и незнаещи какво да правят с тях. Мъже и жени, млади и стари, с безразлични, загрижени или изплашени лица — всички се бяха събрали тук днес. Познавах ги всичките, някои по име, други — само по физиономия.
Бавно огледах помещението. Всеки, когото погледнех, свеждаше поглед и не трябваше да надзъртам в душите им, за да разбера какво става. В нашето магическо общество вече бе пуснат слух. Върху мен вече имаше черен знак и всички знаеха за това. Всички знаеха, че се е разразил конфликт между белите и черните магове и всички като един са хукнали насам, под надеждния и приветлив покрив на „МакЕнъли“. Побързали са да се укрият тук, докато всичко не се уталожи.
Впрочем, за мен тук нямаше убежище. „МакЕнъли“ можеше да ме защити от точно насочено заклинание не по-добре, отколкото чадър от авиобомба. Не можех да избягам от това, което беше замислил да направи с мен Виктор — освен ако не рискувам и потърся убежище в Небивалото — а това можеше да се окаже още по-опасно, отколкото просто да чакам своята участ в „МакЕнъли“.