Цяла минута стоях мълчаливо на входа. Тези хора бяха мои колеги, така да се каже, дори приятели, но не можех да ги помоля да не ме изоставят в беда. За който и да се мислеше Виктор, той притежаваше силата на истински чародей и можеше да смачка всеки от присъстващите със същата лекота, с която обувката размазва паяк. Те не биха се справили с проблем от този тип.
— Мак — казах аз най-накрая. В тишината думите ми падаха с тежестта на ковашки чук. — Ще ми заемеш ли колата си?
Мак дори не спря да бърше бар-плота с чистия бял парцал. Впрочем, той не спря това занимание дори когато всички млъкнаха. Както и не го спря, когато с другата ръка извади от джоба си ключовете и ми ги хвърли. Улових ги във въздуха.
— Благодаря, Мак — казах аз.
— Ъхъм — измърмори Мак.
Той ме погледна, после премести погледа си някъде зад гърба ми. Оцених този жест като предупреждение и се обърнах.
Блесна мълния. На вратата, на най-горното стъпало, стоеше тъмният на фона на сивото небе силует на Морган. Той слезе при мен и след него през вратата нахлу звукът на гръмотевицата. Дъждът не беше внесъл почти никакви изменения в посивяващите му коси, само рицарската опашка на темето му се беше завила в причудливи къдрици. Под тъмния му плащ се виждаха очертанията на дръжката на меча му, върху който лежеше мускулестата му, покрита с белези ръка.
— Хари Дрезден — произнесе той. — Най-накрая разбрах всичко. Да използваш бурята за убийството на онези нещастници е било опасно до безумие, но ти си точно от онези амбициозни глупаци, които са способни дори на това. — Той заплашително изпъчи брадичка. — Сядай — кимна той към най-близката маса. Хората, седящи на нея, изчезнаха като привидения. — С теб ще останем тук. И аз ще проследя да не използваш тези свои номерца с бурята срещу някой друг. Ще проследя да не изпълниш някой от своите страхливи трикове до момента, в който Съветът не реши твоята участ. — Сивите му очи горяха с мрачна решителност.
Втренчих се в него. Сдържах злобата си, сдържах думите, които бях готов да му хвърля, заклинанието, което можеше да го отстрани от пътя ми. Говорех колкото се може по-спокойно:
— Морган, знам кой ги е убил. И аз съм следващият в списъка му. Ако не се добера до него и не го спра, ще загина.
Погледът му се втвърди и в него заиграха фанатични отблясъци.
— Седни — кратко, като изстрел, нареди той.
Ръката му сякаш неволно извади меча на около два инча от ножницата.
Свих рамене. Обърнах се към масата. За момент се опрях на облегалката на един от столовете, давайки кратка почивка на ранения си крак, после леко издърпах стола изпод масата.
После рязко се изправих, държейки стола за облегалката, описах с него полукръг във въздуха и с размах ударих Морган в корема. Той се опита да се отдръпне, но го хванах неподготвен и ударът се получи първокласен — силен и точен, — особено като се има предвид, че столът, както и всичко останало при Мак, беше направен съвестно, с конски запаси от здравина.
Когато по филмите удрят някого със стол, столът обикновено се разпада на трески — разбира се, така е по-зрелищно. В реалния живот се чупи не столът, а онзи, когото са ударили.
Морган се преви на две и падна на коляно, опирайки се с ръка в пода. Не го изчаках да дойде на себе си. Вместо това, веднага щом столът отскочи от ребрата му, аз, използвайки инерцията му, описах с него пълен кръг в обратната посока и го стоварих върху гърба на Морган. Ударът впечати физиономията му в пода; той затихна и остана легнал, без да помръдва.
Оставих стола на мястото му и се огледах. Всички ме гледаха, силно пребледнели. Те знаеха кой е Морган и какво е отношението му към мен. Те знаеха за Съвета и моето несигурно положение. Те знаеха, че аз току-що нападнах пред очите им упълномощен представител на Съвета по време на изпълнение на служебните му задължения. Аз, така да се каже, сам поставих плочата над гроба си. Вече не съществуваше такава молитва, способна да убеди Съвета в това, че не съм провинил се чародей, укриващ се от правосъдието.
— Да върви по дяволите — казах аз, без да се обръщам конкретно към никого. — Нямам време за тези глупости.
Мак излезе иззад бара — не припряно, но и без обичайната му липса на интерес. Той се отпусна на колене до Морган, опипа пулса му, после повдигна клепача и се вгледа.
— Жив е — невъзмутимо съобщи Мак, вдигайки мрачния си поглед към мен.
Кимнах, изпитвайки известно облекчение. Въпреки че беше голям задник, Морган действаше от добри подбуди. Всъщност двамата с него искахме едно и също, само че той не го разбираше. Не исках да го убивам.
Впрочем, признавам си — потресът по неговата породиста, надменна физиономия, когато го фраснах със стола, си заслужаваше да се помни още дълго време.