Аз не съм убиец. Не съм като Виктор Селз. Аз съм Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден. Аз съм чародей. Чародеите могат да управляват своята сила, своята власт. Те не позволяват силата да ги управлява. И чародеите не използват магията, за да убиват други хора. Те я използват за познание, за защита, за помощ, за съзидание. Но не и за разрушения.
Цялата ми злоба се изпари мигновено. Изгарящата ненавист изчезна, а главата ми се проясни дотолкова, че отново придобих способност да мисля. Болката в крака ми се смени с тъпо смъдене и аз настръхнах от вятъра. На главата ми капнаха първите капки дъжд. Нямах нито тояга, нито жезъл. Всички амулети, които бях взел вчера вечерта, изчезнаха или изчерпаха силата си. Всичко, на което можех да разчитам, беше вътре в мен.
Вдигнах поглед към небето и неочаквано се усетих ужасно малък и самотен. До мен нямаше никой. Ничия ръка не докосваше моята. Никой не стоеше до мен. За момент усетих аромат на парфюм, познат, привличащ. После той изчезна. И единственият, който можеше да ми помогне, бях самият аз.
Поех дълбоко въздух.
— Е, какво пък, Хари — казах си аз. — Стига си се помайвал. Време е да поработиш.
И с тези думи закрачих през призрачния пейзаж, изпъстрен с черепи, право към гърлото на наближаващата буря, към къщата, обгърната от злобни сили. Крачех към опасен противник, притежаващ всички преимущества, който вече се беше приготвил и бе твърдо решен да ме убие оттук, от самото сърце на разрушителната си сила, а единствените ми оръжия бяха опитът и умението.
В края на краищата, чародей ли съм, или какво?
Глава 25
Видът на Селзовата къща край езерото сигурно ще ме преследва до края на дните ми. Беше отвратително. Впрочем, в обикновен, материален план, тя изглеждаше напълно невинно. Но на друго, по-дълбоко ниво, прозираха нейната порочност и гнилост. Тя беше пропита от негативна енергия, злоба, горделивост и похот. Особено похот — жажда за притежаване. Не толкова физическо, колкото притежаване на власт, богатство.
Призрачните същества — не реални, а по-скоро проява на негативната енергия на това място — облепваха стените, висяха от улуците, от покрива, от первазите. А може би това бяха някакви остатъчни проявления на стари Викторови заклинания. Ако не друго, то такива имаше в изобилие. Доколкото разбрах, той отдавна е репетирал, за да може ако ще убива, да е със сигурност.
Накуцвайки, изкачих стълбите до входната врата. Не видях никакви капани или предупредителни сигнали, нито с обикновеното, нито с Вътрешното Зрение. Май съм надценил Виктор-Сянката. По сила не отстъпваше на зрял чародей, но очевидно образованието му беше недостатъчно. Мускули, но не и мозък — ето какъв беше нашият Виктор-Сянка. Какво пък, ще си го отбележим.
Завъртях бравата — просто така, за всеки случай.
Вратата се отвори.
Чак замижах. Впрочем, никой не възразява срещу късмета. А може би това не беше късмет, просто Виктор дотолкова е уверен в силите си, че дори не му и хрумва да заключи вратата си. Поех си дълбоко дъх, събрах всичката си воля в юмрук и влязох.
Не помня как беше обзаведена къщата. Всичко, което помня, е онова, което ми показа Вътрешното Зрение. Отвътре къщата почти не се различаваше от изгледа си отвън, просто тук всичко бе по-рязко, по-концентрирано. Навсякъде висяха твари: твари с безмълвни, горящи очи и гладни мутри. Рептилии, нещо като плъхове, членестоноги… Единственото, което ги обединяваше, бе отвратителната им, злобна външност. Всички бягаха от пътя ми, щом ги докоснех с аурата енергия, която държах приготвена. Те издаваха тихи звуци, които не се чуваха с ушите, но ги долавях чрез изостреното си вътрешно усещане.
Вървях по дългия, тъмен коридор, пълен с тези твари. Вървях бавно, почти безшумно, а те се разбягваха на всички страни. Тъмният магически отблясък, който забелязах още отвън, струеше някъде отпред и с всяка моя крачка ставаше все по-ярък. Някъде отпред се чуваше музика; познах мелодията, която свиреше в стаята на Томи Том в „Медисън“. Бавна, чувствена мелодия с равен ритъм.
За миг затворих очи и се вслушах. Чух звуци. Тих шепот, повтарящ отново и отново една и съща фраза — мъжки глас, произнасящ заклинание, готвещ се за решителния удар. Сигурно бе Виктор. Чух женска въздишка, пълна с наслада. Семейство Бекет? Най-вероятно, да.
Освен това чух — или по-точно усетих през подметките на ботушите си — гръмотевица над езерото. Тихият шепот укрепна, пълен с отмъстителна радост, и продължи да напява заклинанието си.