Продължавайки да се приготвям психически, завих по коридора и се озовах в просторно помещение, заемащо цялата височина на сградата. Долу беше гостната. Спираловидно стълбище водеше нагоре — съдейки по всичко, към кухнята и столовата, формирайки антресол. Сигурно тук можеше да се влезе от верандата в задната част на къщата.
Гостната се оказа празна. Напяването и въздишките се носеха откъм антресола. Е, уредбата, от която се чуваше музиката, беше долу и колонките й бяха облепени от отвратителни твари — очевидно ядяха музика. Обърнах внимание на несъмнената връзка между мелодията и пулсацията на бледовиолетовата мъгла, изтичаща от антресола. Това, което чувах, наистина се оказа сложно заклинание, въвличащо множество стихии, подчинени на властта на един, главен чародей. Виктор. Хитро измислено. Трябва ли да се учудвам, че действаше с такава ефективност. Сигурно Виктор доста е поработил, докато го изчисли.
Погледнах към антресола, после пресякох стаята, опитвайки се да се държа по-далеч от уредбата. Успях да се плъзна под антресола незабелязан, само гнусните нематериални твари се разбягаха от мен във всички страни. Дъждът на улицата беше достигнал апогея си, съдейки по тропота на капките по покрива и прозорците.
Около мен имаше купчини картонени кутии, пластмасови туби и дървени сандъци. Отворих един и видях няколкостотин малки флакончета — вече бях виждал такива. Флакончетата бяха пълни с „Трето Око“. Вътрешното ми Зрение ги виждаше различно: течността в тях беше гъста и мътна поради заключената във всеки флакон неизбежна катастрофа. В нея плаваха изкривени от ужас и мъка лица — призрачни образи на онова, което може да се случи.
Надзърнах в другите кутии. В едната имаше стари бутилки със зелена течност, която сякаш светеше. Абсент? Отпуших една, помирисах я и почти физически усетих разтвореното в течността безумие. Отдръпнах се от кутиите; едва не повърнах. После набързо прегледах още няколко. Нишадър, със съпътстващите го видения за психолечебници и санитари. Някакви гъби в пластмасови ванички, на пръв поглед — отровни. Алуминиев прах. Антифриз. В сянката имаше още много неща, но нямах време да ги разгледам. И без това знаех за какво е всичко това.
За еликсира.
Съставки за еликсира. Ето как Виктор приготвяше „Трето Око“. Той правеше точно като мен, когато приготвях микроскопичните си порции отвари, само че той действаше с размах, използвайки енергията на други хора, други стихии. За основа използваше абсент. Всъщност Виктор се занимаваше с промишлено производство на вълшебен еликсир. Изглежда продуктът му беше инертен до момента, в който попаднеше в организма и започнеше да взаимодейства с емоциите и страстите. Това обясняваше защо досега не съм забелязал нищо. Тази отвара не се показваше при повърхностно изследване, всъщност дори и при подробно изследване, освен при задействано на пълна мощ Вътрешно Зрение, което правя много, много рядко.
Замижах, треперейки. Зрението ми показваше твърде много неща. Това е един от проблемите, свързани с него. Гледах всички тези съставки, сандъците с вече готовата отвара и виждах образите на страданията, които може да причини. Това беше прекалено. Главата ми започна да се замайва от тези видения.
Отново гръмна гръм, този път по-рязко и, както изглежда, точно над главата ми. Гласът на Виктор премина в писък и аз започнах да различавам думите. Той пееше на някакъв древен език. Египетски? Асирийски? Всъщност, каква е разликата? Смисълът беше достатъчно ясен — ненавист, заплаха. Тези думи имаха само една цел: убийство.
Втресе ме още по-силно. Може би това бяха странични ефекти на Зрението? Или така ми влияеше изобилието от негативна енергия?
Как пък не. Просто ме беше страх. Страхувах се да напусна укритието си под антресола, за да се срещна лице в лице с повелителя на цялата тази гадост. Усещах силата му дори оттук — неговата сила, неговата увереност, силата на волята му, наелектризираща въздуха със смъртоносна неизбежност. Страхувах се като дете, оказало се само̀ с огромно, зло куче, или с местния побойник. Такъв страх парализира, принуждава те да измислиш каквато и да е причина, само и само да се скриеш.
Само че нямаше кога да се крия. Да търся причини — също. Затова с усилие на волята затворих Зрението и събрах остатъците от смелостта си.
На улицата удари гръм и почти веднага блесна нова мълния. Светлините примигаха, музиката прескочи. Над главата ми Виктор пищеше в екстаз. А и женският глас, най-вероятно на госпожа Бекет, също пищеше.
— Какво пък, който плаща, той рискува — измърморих аз.