— Ловък финт, Дрезден — ухили се Виктор, — но жалък. Няма да излезеш жив оттук. Предай се. Може и да се съглася да те пусна.
Семейство Бекет презареждаха оръжията си. Метнах се отново в укритието си, докато в главата им не са се появили някакви глупави мисли. Надявах се, че патроните им не са толкова мощни, че да пробиват кухненски стойки и каквото там имаше на рафтовете.
— Ами да, Вик, разбира се — отвърнах аз, стараейки се гласът ми да звучи колкото се може по-безгрижно. — Та ти се славиш със своето благородство и любовта си към честната игра, нали така?
— Достатъчно ми е просто да те задържа тук, докато огънят не те убие — заяви Виктор.
— Разбира се. Ще умрем заедно, а, Виктор? Жалко, разбира се, за твоите чудесни нещица там, долу. А на теб?
Виктор заръмжа и метна към кухнята още един огнен заряд. Този път го отбих по-лесно, защото вече се криех зад стойката.
— Брей-брей, юнак! — с неподправено съчувствие в гласа казах аз. — Няма нищо по-просто от огъня. Всички истински чародеи го усвояват през първите две седмици, а после преминават на по-сложни неща. — Огледах се. Сигурно имаше нещо, което можех да използвам, някакъв начин за спасение, но в момента не забелязвах такова нещо.
— Млъкни! — сопна се Виктор. — Кой тук е истинският чародей? Кой държи всички карти и кой кърви на пода в кухнята? Ти си нищожество, Дрезден, ни-що-же-ство. Ти си неудачник. И знаеш ли защо?
— Не ми давай зор — казах аз. — Нека помисля.
Той се разсмя с лаещ смях.
— Защото си идиот. Ти си идеалист. Отвори си очите, приятелче. Живееш в джунгла. Тук оцелява най-силният, а ти доказа своята слабост. Силните постъпват така, както искат, а слабите биват стъпкани в калта. Когато тази бъркотия приключи, ще те изтрия от подметките си и ще си тръгна, сякаш не си съществувал.
— С малко закъснение — поправих го аз. Струваше си да му пробутам някоя плитка лъжа. — Полицията знае всичко за теб, Вик. Аз им разказах всичко. Също и на Белия Съвет. Никога не си чувал за него, нали, Вик? Те са нещо като суперприятели и инквизиция в един флакон. Ще ти харесат. Ще те изметат с вчерашния боклук. Боже, ама че невежа си!
Отвърна ми предпазливо мълчание.
— Не — каза той най-накрая. — Лъжеш. Лъжеш ме, Дрезден.
— Да пукна на място, ако лъжа — уверих го аз. По дяволите, доколкото можех да преценя обстановката, нещата вървяха точно натам. — А, и още нещо. И на Джони Марконе казах. Постарах се научи кой си и къде се намираш.
— Ама че копеле — прочувствено каза Виктор. — Безмозъчно копеле. Кой те забърка във всичко това? Марконе? Затова ли те возеше тогава?
Вяло се усмихнах. От горящия шкаф се откъсна парче и падна на пода до мен. Започна да става горещо. Огънят се разпростираше из къщата.
— Ти така и не се досети кой, нали, Вик?
— Кой? — като злобно ехо се отзова Виктор. — Кой беше, твойта мамица? Онази курва, Линда ли? Или приятелката й Дженифър?
— Втори опит, трети опит, шансовете се увеличават — отвърнах аз. Мамка му. Ако успеех да го разсейвам с приказки, можех да успея да го удържа в къщата, за да изгори заедно с мен. А ако го вбеся достатъчно, може и да направи грешка.
— Защо говорите с него? — намеси се господин Бекет. — Той не е въоръжен. Нека го убием и да изчезваме, докато сме цели.
— Давайте — благодушно се съгласих аз. — И без това няма какво да губя. Ще устроя в къщата такова нещо, пред което Хирошима ще изглежда като детски фойерверк. Направете ми тази услуга.
— Млъкни — извика Виктор. — Кой беше, Дрезден? Кой, твойта мамица?
Ако издадях Моника, той можеше да й отмъсти в случай, че успееше да се измъкне. Така че не си струваше да рискувам.
— Върви по дяволите, Вик — само казах аз.
— Пригответе колата — нареди той на Бекет. — Излезте през верандата. Скорпионите ще нападнат всеки, който се опита да мине през първия етаж.
Чух някакво движение в столовата: някой отваряше вратата към верандата. Пожарът продължаваше да се разгаря. Димът висеше във въздуха като плътна пелена.
— Време е да тръгвам, Дрезден — съобщи Виктор. Гласът му звучеше меко, почти нежно. — Но преди това… тук има още някого, с когото искам да те запозная.
Усетих неприятна, пареща пустота в корема.
— Калшажжак — прошепна Виктор.
Горещият, пропит с дим въздух отново завибрира от енергия. Ивицата между мен и Виктор се сгъсти и започна да се усуква в спирала.
— Калшажжак — повтори Виктор, този път по-силно и настойчиво. Чух някакво далечно съскане, което се приближаваше. Черният маг извика името за трети и последен път, вече почти крещейки:
— Калшажжак!
Чу се гръмотевица, в ноздрите ме удари мирис на сяра и аз, протягайки шия, отново рискувах да надникна иззад стойката.