— Нямаш ли топло бельо?
— Не.
Той й подхвърли един вълнен пуловер.
— Облечи това.
Тя свали палтото си, за да го облече.
— Я да ти видя обувките.
— Ама…
— Обувките — настоя той нетърпеливо. Тя вдигна крачола си и протегна крак към него. Той се намръщи. Взе няколко чифта къси чорапи от куфара и ги метна в скута й. — Сложи ги в джоба си. И това също. Можеш да ги използваш във вилата. — И й подаде тънка копринена блуза с висока яка, която бе купила с намерението да облича под скиорския си костюм.
После я стресна, като внезапно се пресегна и хвана кичур от косата й.
— Мокра е. Имаш ли шапка? Каквато и да е?
— Този път не бях планирала да се задържам задълго на открито.
— Трябва да си сложиш нещо на главата. — Той издърпа одеялото от раменете си. — Обърни се и се наведи към мен.
Тя застана на колене, с лице към задната седалка, а той покри главата й с одеялото и го загърна пред гърдите й. Наметна отгоре палтото й и го закопча. — Така. Преди да слезеш от колата, закрий със свободния край носа и устата си. Освен резервна гума, какво друго има в багажника?
Фамилиарният начин, по който я докосваше, я изненадваше и разсейваше. Бавно схващаше какво я пита.
— Ъъъ… ами… мисля, че и аптечката към колата, както и малко храна, която взех от вилата.
— Отлично. — Погледът му пробяга с любопитство по вътрешността на колата. — А фенерче или нещо друго в жабката?
— Само наръчника за колата.
— Хубаво. Съмнявах се, че и толкова ще можем да изнесем от колата, както е смачкана. — Избърса прясната струйка кръв, потекла по бузата му, после си сложи ръкавиците. — Да вървим.
— Един момент, да си взема чантата, ще ми трябва.
Тя потърси с поглед дамската си чанта и я откри паднала на пода под пътническата седалка при сблъсъка на колата в дървото. Макар и трудно, успя да провре ръката си между арматурното табло и седалката и я издърпа оттам.
— Нахлузи я на врата си, за да са свободни ръцете ти. И за по-голямо равновесие.
Тя го послуша и се пресегна към бравата на вратата. Застина така и го погледна с тревога в очите.
— Не е ли по-добре да останем тук и да изчакаме да дойде помощ?
— Да, но никой няма да мине по този път тази вечер, а едва ли ще оцелеем до сутринта.
— Значи нямаме друг избор?
— Наистина нямаме.
Тя пак се пресегна към бравата, но този път той я възпря, като постави ръка върху рамото й.
— Не исках да съм груб.
— Разбирам, че се налага да побързаме.
— Трябва да стигнем до някакъв подслон, преди обстановката да се е влошила.
Тя кимна в знак на съгласие. Те задържаха за секунда погледи един в друг, после той махна ръката си от рамото й, слезе през задната врата и отиде да огледа багажника Лили го последва. Той намери аптечката и й каза да я напъха в джоба.
— Ще вземем консервите. И солените бисквити.
Той също започна да пълни многото джобове на палтото си, после взе и раницата от пътя, където я беше оставил.
— Готова ли си? — Гледаше я с присвити срещу вятъра очи.
— Напълно.
Направи й знак с брадичка да тръгне пред него. Не бяха изминали и няколко метра, когато решиха, че опитът им да вървят нагоре по заледения път ще се окаже безполезен. След всяка крачка напред се хлъзгаха обратно надолу с три. Тиърни я побутна да се движи по банкета на пътя. Той беше тесен и на места бяха принудени да вървят един зад друг. Неравната почва обаче работеше в тяхна полза — камънаците и растителността под леда и суграшицата им служеха за опора на краката.
Наклонът беше стръмен. Дори в хубав ден с идеални метеорологични условия изкачването пеша по този път щеше да изтощи и най-добре подготвения физически. През повечето време те вървяха срещу вятъра, който свеждаше главите им, а понякога и ги заслепяваше от ледените топчета, които се забиваха като парченца стъкла в откритите части на лицата им.
Двамата често спираха, за да си поемат дъх. Веднъж Тиърни се спря внезапно, извърна се от нея и повърна, което я наведе на мисълта, че той е получил мозъчно сътресение. В най-добрия случай. Забеляза го също, че започна да накуцва с левия крак и се запита, да не би да е счупен някъде.
Най-накрая ходенето стана толкова мъчително за него, че тя настоя да се подпре с ръка на рамото й. С всяка крачка той се отпускаше все по-тежко върху нея. Тя едва вървеше.
И двамата бяха достигнали състояние на пълно изтощение, но продължаваха напред. Разстоянието, което тя изминаваше за три минути с кола, двамата взеха за почти цял час. Когато най-сетне стигнаха до стълбите за верандата на вилата, двамата се свлякоха един върху друг.
Лили го подпря до едната колона на верандата и отиде да отключи вратата, после му помогна да влезе вътре. Успя да се задържи права колкото да затвори вратата и да пусне чантата си на пода, преди да се строполи на единия диван. Тиърни изхлузи раницата си и се дотътри до дивана срещу нея. Между тях имаше масичка за кафе.