В продължение на няколко минути никой не се помръдна, тежкото им дишане изпълваше мрака. Беше студено — Лили бе изключила отоплението, но след студа отвън вилата бе истинска благодат.
Лили не вярваше, че отново ще има силата да се раздвижи, но накрая се размърда и седна. Пресегна се за лампата върху страничната масичка и я запали.
— Слава Богу! — Тя примига от внезапната светлина. — Опасявах се, че токът ще е прекъснал досега.
Зае се да вади консервите от джобовете си и да ги поставя върху масичката за кафе, накрая извади и клетъчния си телефон и набра номер.
Тиърни изведнъж застана нащрек:
— На кого звъниш?
— На Дъч.
Глава 5
Предположението, което Лили направи за хаоса в града, се оказа вярно.
Нямаше и два часа, откакто Дъч се беше върнал, и вече мечтаеше за спокойствието в планинската вила. Бившата вила, поправи се мислено той с горчивина.
Пиковият час в центъра на Атланта никога не е бил толкова претоварен както тази вечер по Мейн Стрийт в Клири. Колите бяха броня до броня и в двете посоки — лента от червени стопове в едната, лента от белите светлини на фарове в другата. Като че ли всички от единия край на града искаха да отидат в другия и обратното.
Шерифството беше оставило града в ръцете на Дъч и отдела му, а то се занимаваше с по-отдалечените райони на областта. Сега беше рай за крадците, тъй като никой не си бе вкъщи, а всички полицейски служители се занимаваха с контролиране на безредието, породено от приближаващата буря.
Светофарът на кръстовището на Молтри и Мейн пак не работеше. Всеки друг ден това нямаше да е от особено значение. Шофьорите обикновено се изчакваха, учтиво си даваха път и пускаха шеги по повод неудобството. Днес обаче търпението им беше на косъм, угасналият светофар задръстваше кръстовището и изнервяше шофьорите.
Полицаите, които не регулираха движението по улиците, следяха стълпотворението в супермаркета, за да предотвратят юмручни сбивания с оределите продавачки зад щандовете. Вече имаше една препирня за последната консерва сардини.
С топчетата на суграшицата, по-големи от зрънцата на каменна сол, бързото натрупване скоро щеше да стане опасно. Тъй като циклонът се движеше към планината и връхлиташе в източните й склонове и долината, поемайки влага, условията щяха да станат още по-неуправляеми. Докато не отминеше бурята и не се стопяха ледът и снегът, Дъч не можеше да разчита на почти на никаква почивка.
Той погледна хребета на връх Клири и видя, че е напълно забулен от облаци. Беше слязъл оттам тъкмо навреме и беше спокоен, че Лили тръгна веднага след него и сигурно вече пътуваше на юг към Атланта. Ако се движеше с добро темпо, вероятно щеше да изпревари лошото време и да се прибере благополучно.
Не спираше да мисли за нея, за това къде е, какво ли прави. Беше му станало навик, който никакво шибано бракоразводно решение не можеше да пречупи. Като си спомни как го беше погледнала, преди той да си тръгне от вилата, почувства огромна тежест в гърдите. Тя се страхуваше от него. Което беше единствено по негова вина. Той й беше дал повод да се страхува от него.
— Ей, шефе! — подвикна му Уес Хамър от тротоара пред дрогерията — Ела насам. Аз съм данъкоплатец и искам да направя оплакване.
Дъч отби бройното си от потока коли, пълзящ по Мейн Стрийт, и навлезе в претъпкания паркинг пред магазина. Спусна стъклото на прозореца, откъдето нахлу силен порив леден въздух.
Уес тръгна към него с характерната за бивш футболист походка. Двете му колена и едното бедро го мъчеха от остеоартрит, но той изобщо не говореше за това. Беше готов на всичко, само и само да не признае, че някъде е уязвим.
— Оплакване ли каза, че имаш, тренер? — попита безизразно Дъч.
— Ти си полицай, пазител на реда. Не можеш ли да прочистиш улиците от тези слабоумници?
— Бих започнал от теб.
Уес се изкикоти, но мигом усети, че Дъч не е в настроение и се наведе по-близо. — Ей, приятел, каква е тази унила физиономия?
— Сбогувах се с Лили за последен път. Преди два часа, горе на вилата. Отиде си завинаги, Уес.
Уес се обърна.
— Скот, иди да загрееш колата. Ей сега идвам.
Скот, застанал под навеса на магазина, улови подхвърлените ключове за колата и вдигна ръка за довиждане, след което се отдалечи по тротоара.
— Дали е чул нещо за Клемсън? — попита Дъч.