Госпожа Гън добави:
— Тя знае, че я обичаме, знае колко ще се тревожим, ако е решила да избяга — Гласът й се разтрепери при последните думи и тя допря смачкана влажна кърпичка до устните си, за да не захлипа.
Страданието й беше мъчителна гледка Дъч съсредоточи поглед в попивателната хартия върху бюрото си, давайки й време да се съвземе.
— Госпожо Гън, сигурен съм, че дълбоко в себе си тя знае колко много я обичате — заговори той. — Но доколкото разбрах, Милисънт не е била много склонна да отиде в болницата, в която сте я изпратили миналата година. Вкарали сте я там против волята й, нали така?
— Тя нямаше да постъпи доброволно — поясни господин Гън. — Трябваше да го направим, иначе щеше да умре.
— Разбирам — каза Дъч — и вероятно и Милисънт го разбира до известна степен. Но възможно ли е да ви е ядосана заради това?
На момичето беше поставена диагноза анорексия, тя страдаше и от булимия. Родителите й бяха взели заем срещу почти всичко, което притежаваха, за да я изпратят в болница в Роли за лечение и консултации с психиатър.
Бе престояла там три месеца, след което я обявиха за излекувана и я изписаха. В града тръгна мълва, че още щом излязла от болницата, тя се върнала към старите си навици да гуляе и пак взимала слабителни, защото се страхувала, че ако наддаде дори грам, ще отпадне от отбора на училищните мажоретки.
— Тя се справяше добре — въздъхна баща й. — Подобряваше се, възстановяваше се с всеки изминал ден. — Той погледна твърдо Дъч. — Освен това ти знаеш, както и аз, че момичето ми не е избягало. Отвлекли са я. За волана й е била вързана синя лента.
— Знаете, че не бива да говорите за това — напомни им той. На местопрестъплението на всяка жена, за която се предполагаше, че е похитена, бе оставена синя лента, но този факт се криеше от медиите. Заради тази лента на неизвестния похитител бе даден прякор „Синия“.
Клетъчният телефон на Дъч завибрира върху колана му, но той не го извади. В момента разрешаваше важен въпрос. Ако се разчуеше дори една дума за синята лента, ония типове като едното нищо щяха да помислят, че е изтекла информация от управлението на Дъч. А може и да беше. Разбира се, че беше. Независимо от това той щеше да направи всичко възможно да не позволи да се разпространи и да избегне обвинението.
— Ама то почти всеки знае за това, Дъч — възрази господин Гън. — Не можеш да опазиш в тайна нещо такова, особено след като кучият син е оставил такава лента на пет места.
— Ако всеки знае за това, тогава по-вероятно е и Милисънт да знае. Възможно е тя да е сложила там панделката като примамка, за да си мислим ние, че…
— Глупости говориш — прекъсна го гневно госпожа Гън. — Тя едва ли е искала да ни изплаши по такъв жесток начин. Не на мен тия, Дъч, „Синия“ е похитил Милисънт. И ти го знаеш. Трябва да излезеш оттук и да я намериш, преди той… — Гласът й изневери, сълзи наляха очите й.
Госпожа Гън успя да се овладее и да не заплаче, но по лицето й се изписа горчивина.
— Ти идваш от полицията в Атланта и решихме, че ще заловиш този мъж, преди да е отвлякъл нашата Милисънт и някое друго момиче.
— Там работех по убийства, а не по изчезнали хора — поясни кратко Дъч.
Той наистина съжаляваше тези хорица и правеше всичко възможно да открие дъщеря им, но те не го оценяваха. Очакваха чудеса от него само защото е бил ченге в голям град.
Начинът, по който се чувстваше сега, го накара да се запита защо, по дяволите, се зае с тази работа. Когато градският съвет, чийто председател беше Уес Хамър, му я предложи, трябваше да му каже, че ще стане шеф на полицията едва след като заловят техния сериен похитител.
Но работата му беше нужна. И по-важното — трябваше да напусне Атланта, където бе унижаван както от Лили, така и от управлението. Разводът му съвпадна с месеца, когато го уволниха. Несъмнено имаше някаква връзка.
Когато беше в най-тежкото си състояние, при него в Атланта пристигна Уес с предложението си. Той погъделичка смачканото му его, като каза, че родният му град има въпиеща нужда от ченге с неговия опит.
Уес беше ненадминат, когато трябваше да убеди някого. Подобни неща говореше и в съблекалнята в полувремето, за да въодушевява отбора си. Макар да разбираше, че случаят не е по-различен, на Дъч му стана приятно да го чуе и преди да се усети, двамата подпечатаха сделката, като си стиснаха ръце.
Тук наистина го познаваха и уважаваха. А той на свой ред познаваше хората, познаваше града и областта като петте пръста на ръката си. Връщането му в Клири беше като да обуеш удобни обувки. Но си имаше и отрицателните страни. Попадна в бъркотия, оставена от предшественика му, който нямаше понятие от разрешаване на престъпления — знаеше само как да състави акт за превишаване на времето за паркиране.