Още през първия му работен ден му хвърлиха четири неразкрити случаи на изчезнали хора. А сега бе изчезнала още една жена. Той разполагаше с ограничен бюджет, слабо обучен и неопитен личен състав и снизходителната намеса от страна на хора от ФБР, които бяха пратени, защото всеки случай беше определен като отвличане, а това се смяташе за федерално престъпление.
Сега, две и половина години след изчезването на първата жена от известна туристическа пътека, все още нямаше заподозрян. Не беше по вина на Дъч, но случаят се бе превърнал в негова отговорност и ставаше все по-неразгадаем.
— Има още хора от списъка с познати на Милисънт — заговори той, — с които трябва да разговарям. Още щом времето се оправи, кълна се, че аз и хората ми ще подновим търсенето. — Изправи се на крака, с което подсказа края на разговора — Искате ли да наредя да ви закарат у дома с патрулна кола? Улиците стават все по-коварни.
— Не, благодарим. — Господин Гън подаде ръка на съпругата си да стане, за да си тръгнат.
— Колкото и да ви е трудно, опитайте се да мислите положително — посъветва ги Дъч, докато ги изпращаше до късия коридор.
Господин Гън само кимна, сложи си шапката и заедно с жена си излезе навън във виещия вятър.
— Шефе, имаме…
— След малко — прекъсна Дъч полицая, приемащ обажданията по телефона, всички лампички, на който мигаха в червено. Извади клетъчния телефон от колана си и провери кой го е търсил.
Лили. Беше оставила съобщение. Бързо натисна бутона за достъп до гласовата си поща.
— Дъч, не знам дали… стигна, или не. Аз… злополука на слизане от планината… Бен Тиърни… ранен. Ние сме… вилата. Нуждае се от лек… помощ. Ако… вероятно мога… помощ. Възможно… най-скоро.
Глава 6
Лили се постара съобщението на гласовата поща да бъде кратко и по същество, в случай че клетъчният й телефон изгуби слабия си сигнал. В момента, когато спря да говори, телефонът отново онемя.
— Не знам колко от това се е записало — каза тя на Тиърни. — Може би Дъч ще чуе достатъчно, за да се досети за останалото.
Беше смъкнала „стадионното“ одеяло от главата си, но то остана надиплено около раменете й. Вълнената материя бе подгизнала, по нея все още имаше полепнала неразтопена суграшица. Лили беше премръзнала, мокра и уморена.
Макар че не би трябвало да се оплаква. Тиърни бе къде-къде по-зле. Той седеше изправен, но се олюляваше, сякаш всеки момент щеше да се прекатури. Прясна кръв се беше просмукала в черната му плетена шапка. Полепналият по веждите и миглите му скреж му придаваше призрачен вид.
Тя посочи очите му.
— Имате…
— Скреж ли? Вие също. След малко ще се стопи.
Тя избърса ледените кристалчета от очите и ноздрите си.
— Никога не ми се е случвало подобно нещо. Никога. Изправи се и отиде до термостата на стената. След като нагласи регулатора, чу успокоителното бръмчене на въздуха, нахлул през отдушника в тавана.
— Скоро ще се стопли. — Докато отиваше обратно към дивана, добави: — Не усещам пръстите на краката и ръцете си.
Той захапа средния си пръст и издърпа ръкавицата си, после направи знак на Лили да седне на дивана до него.
— Седнете и си свалете обувките.
Тя се настани до него, свали ръкавиците, после събу обувките си.
— Познахте, че няма да запазят сухи краката ми.
— Не беше трудно да се предположи.
Чорапите й бяха мокри, както и крачолите на панталоните от колената надолу. Облеклото й отговаряше на модата, но не и на условията в момента.
Той потупа бедрото си.
— Сложете си крака тук.
Лили се поколеба, но после изпъна крака си напреко върху бедрата му. Когато събу тънкия й къс чорап, тя не можа да познае собствения си крак — беше бял като кост, безкръвен. Той го притисна плътно между дланите си и започна енергично да го разтрива.
— Ще ви заболи — предупреди я.
— Вече ме боли.
— Трябва да се възобнови кръвообращението.
— Писали ли сте някога как се оцелява в снежна виелица?
— Да, но не от собствен опит. Сега разбирам колко зубраческа и неука е била тази статия. Стана ли по-добре?
— Пръстите ми щипят.
— Това е хубаво. Кръвта се връща в тях. Ето, виждате ли? Вече порозовяха. Дайте ми другия крак.
— А вашите?
— Те могат да почакат. Обувките ми не пропускат вода. Той свали чорапа, обхвана с длани ходилото и започна да го масажира. Но не така енергично както преди. Пощипваше лекичко всеки пръст. Палецът му проследи извивката й от възглавничката на ходилото към петата.
Лили наблюдаваше ръцете му. И той наблюдаваше ръцете си. Никой не проговаряше.