Накрая притисна крака й между дланите си. Обърна глава, при което лицата им се озоваха толкова близо, че тя виждаше всяка негова мигла, мокра от разтопения скреж.
— По-добре ли е?
— Много по-добре. Благодаря ви.
— Няма защо.
Той не направи опит да освободи крака й — остави на нея да го издърпа от дланите му. Изваждането на сух чифт чорапи от джоба на палтото й позволи да се отдръпне от него, без да изпадне в неловко положение.
Наблюдаваше го с крайчеца на окото си как се наведе и развърза връзките на туристическите си обувки. Но дори и след като ги разхлаби, остана наведен напред. Подпря се с лакът на коляното и положи глава върху ръката си.
— Пак ли ви прилошава? — попита го.
— Не мисля. Само леко замайване, но ще премине.
— Вероятно имате сътресение.
— Не вероятно, а сигурно.
— Съжалявам.
Извинителният й тон го накара да вдигне глава.
— За какво съжалявате? Ако не бях аз, нямаше да блъснете колата си.
— Не виждах по-далече от предната броня. Вие изникнахте изневиделица точно пред мен и…
— Грешката беше колкото моя, толкова и ваша. Видях фаровете да се появяват иззад завоя. Не исках да изпусна последната си надежда да се прибера на стоп до града, така че хукнах с пълна сила. Набрах твърде много инерция по нанадолнището. Следващото, което осъзнах, беше, че не съм край пътя, а насред пътя.
— Глупаво беше от моя страна да спра толкова рязко.
— Въпрос на рефлекс — сви рамене той. — Но както и да е, не се обвинявайте. Може пък неслучайно да съм се озовал на пътя ви.
— Вероятно спасихте живота ми. Ако бях сама, щях да остана в колата и да замръзна до сутринта.
— Значи е било късмет, че се появих.
— Какво сте правили на този връх пеша?
Той се наведе и започна да събува дясната си обувка.
— Разглеждах забележителности.
— Днес?
— Разхождах се по билото.
— При прогноза за буря?
— Планините имат различен чар през зимните месеци. — Събу и другата обувка, метна я настрани и започна да разтрива пръстите на краката си. — Когато тръгнах да се връщам в града, колата ми отказа да запали. Предполагам, че акумулаторът се е изтощил. Само че вместо да следвам пътя и всички тези остри завои, реших да мина напряко през гората.
— В тъмното?
— Като се замисля сега, не беше най-умното решение. Но щях да съм добре, ако бурята не се надигна толкова бързо.
— И аз си направих погрешна сметка. Сглупих, че заспах и… — Тя млъкна като го забеляза, че мига бързо, сякаш се опитва да предотврати световъртеж. — Хей, да не припаднете?
— Кой знае. Така гадно ми се вие свят.
Тя се изправи и постави ръце върху раменете му.
— Облегнете се назад и отпуснете главата си.
— Разтърсете ме, ако припадна. Не бива да заспивам с мозъчно сътресение.
— Обещавам да ви държа буден. А сега легнете.
Той продължи да се съпротивлява.
— Ще изцапам с кръв дивана ви.
— Това едва ли има значение, господин Тиърни. Пък и диванът вече не е мой.
Той отстъпи и я остави да го настани легнал.
— Така добре ли е?
— По-добре, благодаря.
Тя отиде до другия диван и се загърна с метнатия на него плетен шал.
Тиърни заговори, но без да отваря очи.
— Не е вече ваш диванът, така ли? Чух, че вилата е обявена за продажба. Продадена ли е?
— Да, вчера.
— Кой я купи? Някой от града ли?
— Не, едно семейство пенсионери от Джаксънвил, Флорида, които искат да прекарват тук лятно време.
Той отвори очи и огледа всекидневната. Вилата разполагаше с всякакви съвременни удобства, но беше построена и обзаведена така, че да отговаря на планинската обстановка. Мебелите бяха огромни и удобни, направени повече за уют, отколкото за показ.
— Купили са си страхотен втори дом.
— Да, така е. — Тя се огледа наоколо, преценявайки здравината на конструкцията. — Тук ще се чувстваме добре, нали? Имам предвид, докато отмине бурята.
— Какъв ви е източникът на вода?
— На едно плато, намиращо се на половината път оттук до града, има водохранилище.
— Да се надяваме, че помпите още не са замръзнали.
Лили стана и заобиколи бара, който разделяше всекидневната от кухнята.
— Има вода — обяви тя, след като струята плисна от крана.
— А съдове, които да напълним?
— Кухненските съдове бяха включени в цената на хижата.
— Започвайте да пълните всички възможни тенджери и тигани. Трябва да налеем колкото може повече вода за пиене, преди помпите да замръзнат. Добре, че сте взели храна. Няма да умрем от глад.
Тя намери една тава за печене, която беше използвала за Деня на благодарността, и я сложи под крана в мивката. Когато се върна обратно в стаята, посочи към камината.