— На верандата има дърва за огрев.
— Да, видях ги като влизахме, но повечето са мокри, а пък трупите са цели.
— Много сте наблюдателен.
— Имам талант бързо да забелязвам подробностите.
— Да, направи ми впечатление.
— Кога?
— Кога? — повтори тя.
— Кога ви направи впечатление? Тази вечер или миналото лято?
— Предполагам, че и двата пъти. Подсъзнателно. — Запита се какви ли подробности за нея са забелязали проницателните му сини очи тази вечер и миналия юни.
— Защо му се обадихте?
Прямият му въпрос прозвуча извън темата на разговора. Но всъщност не беше. Тя погледна клетъчния си телефон, който беше оставила върху масичката за кафе, така че да й е подръка.
Преди да й даде време да отговори, той добави:
— Чух, че сте се развели.
— Така е.
— Тогава защо му се обадихте тази вечер?
— Дъч е шеф на полицията в Клири.
— И това чух.
— Той ще поема спешните случаи по време на бурята. Разполага с пълномощието да ни изпрати помощ, ако може.
Няколко секунди той обмисля чутото, после хвърли поглед към вратата.
— Никой няма да дойде тук тази нощ. Наясно ли сте с това?
Тя кимна:
— Май тази нощ ще бъдем сами. — Като реакция на внезапната си нервност, пъхна дълбоко ръце в джобовете на палтото си и възкликна: — О, аптечката за първа помощ. Щях да я забравя.
Извади я от джоба си. Беше малка пластмасова кутия с червен кръст върху капака — нещо, което едно добросъвестно мамче би пъхнало в голямата си чанта преди разходката до детската площадка. Отвори я и провери съдържанието й.
— Опасявам се, че няма много неща тук. Но поне мога да почистя раната на главата ви с един от тези дезинфекционни тампони. — Погледна го колебливо. — Сам ли предпочитате да си свалите шапката или ще оставите на мен? Страхувам се, господин Тиърни, че и в двата случая ще бъде болезнено.
— Лили?
— Ммм?
— Защо станах изведнъж господин Тиърни!
Тя сви притеснено рамене.
— Всъщност не знам, някак по-уместно е. Предвид обстоятелствата.
— А обстоятелствата са, че сме заседнали тук заедно за неопределен период от време и зависим един от друг за оцеляването си.
— Което е доста неудобно.
— Защо да е неудобно?
Тя се намръщи на тъпия въпрос.
— Защото, като изключим онзи ден на реката, ние сме непознати.
Той се изправи и видимо се олюля. Но докато се приближаваше бавно към нея, възвърна равновесието си.
— Ако смяташ, че сме непознати, значи не си спомняш деня, в който се срещнахме, по начина, по който го помня аз.
Тя направи крачка назад и разтърси глава — да прогони спомена от слънчевия ден или да го отблъсне. Не беше сигурна кое от двете.
— Виж, Тиърни…
— Слава Богу! — Озари я с очарователната усмивка, която си спомняше със смущаваща яснота. — Отново съм Тиърни.
— Тиърни ли? — повтори името отговорният специален агент Кент Бегли.
— Точно така, сър. Т-и-ъ-р-н-и. Собствено име Бен — уточни специален агент Чарли Уайз.
Всички в поделението на ФБР в Шарлот наричаха Чарли Уайз с прякора му — Хут. — Някой — никой не си спомняше кой точно, — беше оприличил името му с бухане на бухал. Прякорът му беше двойно по-уместен, защото мъжът носеше очила с рамки от черупка на костенурка с големи, кръгли стъкла, които допринасяха за приликата с бухал.
В момента Бегли се взираше през тези стъкла право в немигащите очи на Хут, удостоявайки го с един от онези остри погледи, които подчинените му наричаха „лешникотрошачки“. Разбира се, зад гърба му.
Бегли беше непоколебимо вярващ в прераждането, голямата Библия с името му, гравирано със златни букви върху черната, кожена подвързия, му беше винаги подръка. Износеният й вид говореше за редовното й използване. Той често четеше от нея.
Едно от нивата на строгия морален критерий на Бегли беше употребата на мръсен и неприличен език. Той не го толерираше и не позволяваше на подчинените си да го използват. Самият той прибягваше до него само когато сметнеше, че е абсолютно необходимо да бъде правилно разбран — нещо, което ставаше приблизително през десет секунди.
Хут беше самоуверен и способен агент, умеещ да запазва самообладание. Почти не трепваше пред „лешникотрошачките“ на Бегли. Никой не знаеше точността му на стрелец, но без съмнение боравеше доста бързо с компютъра. Беше ненадминат в проучвателните работи, където талантът му беше изключителен. Ако Хут не успееше да изрови необходимите данни, това означаваше, че такива просто не съществуват.
Той срещна твърдия поглед на шефа си със самоувереност.
— От няколко дни проучвам Бен Тиърни, сър, и изскочиха няколко любопитни факти.