И още — поддържаше се общото мнение, че липсващите жени са станали жертва, така че задачата по-скоро се свеждаше до намирането на човешки останки. Подозрението щеше да падне върху мъж, който крачи през гората с лопата в ръка.
Като Тиърни.
Засега той минаваше под радара на любопитството на полицейския началник Бъртън.
Докато крачеше, прехвърли в ума си съществените данни за жените, заровени в гробове на билото. Каролин Мадокс — двадесет и шест годишна, с дълбока пазва, красива черна коса и големи кафяви очи. Обявена за изчезнала от миналия октомври. Самотна майка, която се грижеше за болното си от диабет дете без ничия подкрепа, тя чистеше стаите в местния хотел. Животът й беше безрадостен — непрекъснат цикъл от тежък труд и изтощение.
Сега Каролин Мадокс бе получила безкраен покой и почивка. Както и Лорийн Елиът. Сама, руса и с наднормено тегло, тя работеше като сестра в една клиника.
Бетси Калхоун, овдовяла домакиня, беше по-възрастна от другите.
Тори Ламберт, най-младата, бе също и първата, най-хубавата и единствената, която не беше жителка на Клири.
Тиърни ускори ход, опитвайки се да изпревари преследващите го мисли, както и времето. Лед започна да обвива клоните на дърветата като в ръкави. Големите камъни заблестяха от ледена глазура. Стръмният, криволичещ път до Клири скоро стана труден за ходене и вече беше наложително той да слезе от тази проклета планина.
За щастие вграденият му компас не го подведе и той излезе от гората на не повече от половин метър от мястото, откъдето бе влязъл. Не се изненада като видя, че колата му вече е покрита с тънък пласт лед и суграшица.
Докато вървеше към нея, дишаше тежко и изпускаше облачета пара в студения въздух. Слизането му от билото се оказа изтощително. А може би тежкото му дишане и ускореното сърцебиене се дължаха на тревога. Или на обърканост. Или пък на съжаление.
Той сложи лопатата в багажника. Изхлузи от ръцете си латексовите ръкавици, метна и тях в багажника и затвори капака. Качи се в колата и бързо затвори вратата на гостоприемния заслон от хапещия вятър.
Треперейки, започна да духа и разтрива енергично ръцете си, за да възстанови кръвообращението до върховете на пръстите. Латексовите ръкавици му бяха нужни, но не предпазваха от студа. Извади чифт подплатени с кашмир кожени ръкавици от джоба на сакото си и си ги сложи.
Завъртя ключа на запалването.
Нищо не последва.
Натисна газта и пробва отново. Моторът дори не изхърка. След няколко неуспешни опита мъжът се облегна назад и се загледа в приборите на арматурното табло, сякаш очакваше да му съобщят какво става.
Завъртя ключа още няколко пъти, но моторът остана глух и безмълвен като заровените наблизо жени.
— Мамка му! — Той удари с юмруци в кормилото и погледна напред, макар че не можеше да види нищо — пелена от лед беше замъглила напълно предното стъкло.
— Тиърни — процеди той, — с теб е свършено.
Глава 2
— Вятърът се усили и започват да валят ледени топчета — измърмори Дъч Бъртън, докато пускаше обратно пердето на прозореца. — Трябва час по-скоро да тръгваме.
— Изпразвам тия полици и съм готова. — Лили взе няколко издания с твърди корици от вградения библиотечен шкаф и ги сложи в кашон.
— Много обичаше да четеш, като идвахме тук.
— Само тогава имах време да прочитам последните бестселъри. Тук нищо не ме разсейваше.
— Освен мен, предполагам. Помня как ти досаждах, докато не оставеше книгата, за да ми обърнеш внимание.
Както седеше на пода, тя вдигна глава към Дъч. Но не спомена нищо за нежния му спомен как двамата прекарваха свободното си време, като се оттегляха в планината. Отначало идваха тук през уикендите и отпуските, за да избягат от натовареното си всекидневие в Атланта.
По-късно го правеха просто, за да избягат.
Сега тя опаковаше малкото си останали лични вещи, за да ги вземе със себе си, като си тръгнеше оттук. Нямаше да се върне повече. Дъч също. Това щеше да е последната написана страница — по-точно епилог — на живота им, прекаран заедно. Беше се надявала да придаде на последното им сбогуване възможно най-малко значение. Докато той като че ли беше решен да се разходи по алеята на спомените.
Независимо дали спомените му за отминалото време имаха за цел да накарат него да се почувства по-добре, а нея — по-зле, тя не желаеше да се отдава на тях. Хубавото им време, прекарано заедно, беше толкова помрачено от неприятните моменти, че всеки спомен щеше да отвори рани.