— Не, сър.
Бегли се обърна и се запъти към вратата с думите:
— Аз също.
Тиърни беше свалил шапката си с едно рязко движение. Лили стоеше до него с хавлиена кърпа. Това стана преди петнайсет минути, а раната върху главата му продължаваше да кърви. Почти цялата кърпа беше подгизнала от кръв.
— Раните върху главата винаги кървят обилно — поясни той, виждайки загрижеността й. — Капилярите там са много.
— Ето ти чиста кърпа.
Докато му я подаваше, се пресегна за окървавената. Той я задържа.
— Не, не я пипай. Аз ще я занеса в банята. Предполагам, че е натам — той посочи вратата на спалнята.
— Вдясно.
— Ще измия кръвта от косата си. Може от студената вода кървенето да спре. — И олюлявайки се като пиян, той стигна до спалнята, подпря се на касата на вратата и се обърна към нея: — Продължавай да пълниш с вода всеки свободен съд. Тръбите скоро ще замръзнат. Ще имаме нужда от вода за пиене.
Той изчезна в банята и лампата там светна. Тя забеляза, че върху касата на вратата бе останало кърваво петно.
Когато беше възкликнал: „Слава Богу! Отново съм Тиърни“, се беше усмихнал спокойно и непринудено, както миналото лято. Това разсея обзелата я неловкост, която сега й се струваше глупава и детинска.
Не знаеше много за него, но и не беше напълно непознат. Беше прекарала с него цял един ден. Разговаряха. Смяха се. Оттогава започна да чете статиите му и научи, че е уважаван автор, който често публикува.
Тогава защо се беше държала като тъпачка?
Може би защото цялата тази ситуация бе странна. Злополуки като тази се случваха на другите. Човек чете във вестниците за някое забележително оцеляване. Такива неща обаче не се случваха на хора като Лили Мартин.
А ето че сега тършува в кухня, която вече не е нейна, за да търси съдове, които да напълни с животоспасяваща вода за нея и за мъжа, когото едва познава, с когото може би щеше да остане усамотена между четири стени в продължение на няколко дни.
И — трябваше да си го признае — ако Тиърни не беше толкова привлекателен и толкова мъжествен, тя едва ли щеше да се чувства нервна заради усамотението си с него. Ако не бяха прекарали заедно онзи ден на реката миналото лято, сега вероятно нямаше да се чувства неловко.
— Тече ли още водата?
Тя леко трепна като чу гласа му близо зад себе си.
— Да, за щастие. — И се обърна с гръб към мивката, където пълнеше поредната тенджера. Тиърни притискаше кърпа към тила си. — Как е раната?
— Болеше ме, докато я промивах, може би защото водата е много студена. Но ми се струва, че студът притъпи болката. — Той свали кърпата. По нея имаше петна от прясна кръв, но количеството беше значително по-малко. — Кървенето май е намаляло. Би ли погледнала раната?
Той възседна един от високите столчета на бара. Лили сложи аптечката върху бар плота, застана зад Тиърни и след кратко колебание внимателно раздели косата му точно под темето.
— Е? — попита той.
Отворената рана беше широка, дълга и дълбока. За неопитните й очи изглеждаше зле. Тя простена.
— Толкова ли е сериозно?
— Виждал ли си презрял пъпеш, разцепен на две?
— Охо!
— Мястото около раната е много подуто.
— Да, усетих, докато я промивах.
— Май ще ти се наложи да изтърпиш поне десетина шева. — Тя взе единия край на омотаната около врата му кърпа с петна от кръв и предпазливо докосна раната. — Добрата новина е, че от нея вече не струи кръв, само едва-едва сълзи.
В аптечката имаше само четири дезинфекционни тампона, всеки запечатан в отделно пликче. Лили отвори единия и извади четвъртита марля, напоена с антибактериален разтвор. Не беше по-голяма от бисквита. Ако обаче миризмата издаваше силата на разтвора, той определено щеше да щипе. При мисълта, че трябва да сложи марлята върху отворената рана, стомахът й се преобърна.
— Стегни се — каза тя, без да е сигурна дали предупреждава Тиърни или себе си.
Той стисна облегалката на стола и подпря брадичка върху ръцете си.
— Готов съм.
Но в мига, когато марлята се допря до раната, той трепна. Пое си шумно въздух. За да го разсее, Лили заговори.
— Изненадана съм, че в раницата си не носиш аптечка. А все пак си опитен турист.
При влизането им във вилата той беше пуснал раницата на пода и оттогава не я бе докосвал — само я избута под страничната масичка, за да не им се пречка.
— Огромен пропуск. Следващия път няма да тръгна без нея.
— Имаш ли нещо друго в раницата?
— Какво например?
— Нещо полезно.
— Не, днес бях тръгнал с малко багаж. Енергийно блокче. Бутилка с вода, която изпих.
— Тогава защо я взе от колата?
— Моля?
— Защо взе раницата си, щом няма нищо полезно в нея?