— Мили боже, докога смяташ да ме въртиш на шиш? Това нещо тук пари като пъклен огън.
Тя духна леко раната, отдръпна се и я огледа.
— Цялата я намазах с антисептик. Изглежда е доста лют.
— Усещам, че е лют. — Той взе аптечката и огледа оскъдното й съдържание. — Хвърляме чоп за аспирина.
— Всички таблетки са за теб.
— Благодаря. Имаш ли от онези мънички комплекти за шиене? Колкото кибритена кутия. В случай, че ти се скъса копче.
Стомахът й се сви.
— Моля те, не ме карай да правя това.
— Кое?
— Да шия раната ти.
— Не би ли я зашила?
— Нямам пособия за шиене.
— Голяма си късметлийка. Да имаш ножичка за маникюр?
— Имам.
Докато той гълташе две таблетки аспирин, тя извади несесера от дамската си чанта и му подаде малка ножичка.
— Чудесно — зарадва се той. — Между другото тенджерата се напълни.
Тя смени тенджерата с пластмасова кана.
— Ще отрежем лентички от лепкавата част. — Той обели опаковката на един анкерпласт. — Ще ги сложим на кръст върху раната. Е, не са шевове, но може да помогнат да се затвори.
Пръстите му не можаха да влязат в дръжките на малката ножичка.
— Дай на мен. — Тя взе от ръцете му анкерпласта и ножичката, наряза лентички и ги постави върху раната, следвайки инструкциите му. — Сега почти не кърви — отбеляза тя, след като приключи.
— Покрий я с една от тези превръзки.
Възможно най-внимателно тя постави върху раната една от стерилните марли.
— Ще оскубе косата ти, когато я махаме.
— Ще го преживея. — И добави тихо: — Надявам се.
Глава 7
Тя се стресна от мрачното му изражение и го попита:
— Какво говориш? Да не би да имаш контузии, за които не знам?
— Може би. Цялата лява страна на тялото ми е натъртена и охлузена. Усещам ребрата си така, сякаш някой се е опитал да ги раздели с железен лост. Но май нямам нищо счупено.
— Това е добре.
— Да, но може да имам вътрешни разкъсвания. Бъбреци, черен дроб, далак.
— Не би ли разбрал, ако имаш вътрешен кръвоизлив?
— Би трябвало. Но съм чувал, че човек може да умре от вътрешен кръвоизлив, преди да е усетил, че го има. Ако коремът ми започне да се подува, това ще бъде ясен признак, че се пълни с кръв.
— Забелязал ли си някакво разтягане, болезненост?
— Не.
Тя прехапа долната си устна.
— Ако има вероятност за кръвоизлив, трябваше ли да вземаш аспирин?
— Като се има предвид как ме боли главата, рискът си заслужаваше. — Той се смъкна от столчето на бара, отиде до кухненската мивка и махна каната, която се пълнеше. — Ако приемем, че ще оживея, ще имаме нужда от вода за пиене за неопределен период от време. С какви други съдове разполагаш?
Двамата претърсиха шкафовете и започнаха да пълнят всичко, в което може да се налее вода.
— Жалко, че имаш само душ. Можехме да използваме вана.
— Какъв е източникът за топлина и осветление тук? — попита той.
— Пропан. Има подземен резервоар.
— Кога е пълнен за последен път?
— Доколкото знам, миналата зима. Тъй като продавах мястото, не поръчах да го напълнят при последния снеговалеж. Не вярвам и Дъч да го е правил.
— Значи може да свърши всеки момент.
— Предполагам.
— От колко време не си била тук?
— Като се изключи миналата седмица, от месеци.
— Тук ли беше отседнала през тази седмица?
— Да.
— А Дъч?
Неочаквано темата на разговора се беше изместила.
— Въпросът ти е неуместен, Тиърни.
— Което значи, че е бил тук.
— Всъщност, не беше — отвърна тя раздразнено.
Той издържа на погледа й в продължение на няколко удара на сърцето, после се обърна и отиде до термостата на стената.
— Ще го наглася на по-ниска температура, за да ни стигне пропанът за по-дълго време. Става ли?
— Разбира се.
— Ако резервоарът се изпразни, ще трябва да разчитаме изцяло на камината. Надявам се да имаш и други дърва, освен онези на верандата.
Не й допадна намека му, че все още спи с бившия си съпруг, но след като двамата бяха затворени заедно като в клетка, нямаше място за сърдене. Реши да подмине тази тема.
— В бараката също има дърва — отвърна тя и посочи накъде се намира. — Пътят към нея минава…
— Знам къде се намира.
— Бараката? Наистина ли?
Малката постройка беше изградена от потъмняло дърво и беше разположена така, че да не се вижда от пътя или от вилата. Сливаше се без следа с околната страна и на практика беше невидима. Или поне тя така си мислеше.
— Откъде знаеш и за тази вила, Тиърни?
— Ти ми спомена за нея миналото лято.
Спомняше си точно какво му беше казала, тъй като оттогава хиляди пъти си беше повтаряла мислено разговора им.