— Да, споменах ти, че имам вила в района. Но не съм уточнявала къде.
— Не, не си.
— Тогава откъде си разбрал?
Той я изгледа продължително, после обясни.
— Обиколил съм надлъж и на шир тази планина. Един ден попаднах на къщата и бараката, преди да разбера, че съм в частна собственост. Предполагам, че бях нарушил границите на имота, но не нарочно. Видях табелата „Продава се“ и тъй като харесах мястото, се свързах с посредника за продажбата. Научих, че принадлежи на теб и съпруга ти, но че поради предстоящ развод го продавате. — Той разпери ръце. — Ето как разбрах къде се намира вилата. — После додаде: — И тъй, колко дърва има в бараката? Един кубик, повече…?
Макар че не й се искаше да подмине въпроса за това доколко знае за нея, тя не сметна за предимство да продължи да разпитва и да предизвиква лоши чувства и отвърна:
— Няма цял кубик.
— Е, да се надяваме, че ще ни измъкнат оттук, преди да сме почнали да горим и мебелите.
— Колко ли време ще мине? Имам предвид, докато ни спасят.
Той седна обратно на дивана, където една хавлиена кърпа покриваше кървавите петна върху възглавницата, и облегна глава върху нея.
— Едва ли ще е утре. По-вероятно, вдругиден. А може и по-късно, зависи колко ще продължи бурята и натрупването на лед.
Тя си припомни по-предната зима, когато ледената вихрушка затвори планинските пътища за дни наред. Хората в по-отдалечените райони бяха останали без ток, защото електрическите кабели се бяха скъсали. На места възстановяването им беше отнело седмици, преди общините да се върнат към нормален живот. Предвиждаше се, че тази буря ще бъде по-силна и по-продължителна от предишната.
Лили седна на отсрещния диван и придърпа плетения шал върху краката си — беше много доволна, че Тиърни съобрази да вземе всички къси чорапи. Беше метнала мокрите върху облегалката на един от високите столове да съхнат. Крачолите на панталоните й бяха все още влажни, но щеше да го изтърпи, стига краката й да са сухи и относително топли.
— На колко нагласи термостата?
— На петнайсет градуса.
— Хмм.
— Ясно ми е, че няма да стане жега. Трябва да облечеш и другия пуловер. Ще запази топлината на тялото ти.
Тя кимна, но не се помръдна.
— Каква според теб е температурата навън?
— Под нулата — отвърна той без колебание.
— Тогава няма да се оплаквам, че си нагласил стайната температура на петнайсет. — Хвърли поглед към камината — И огънят ще ни се отрази добре.
— Така е. Но честно казано…
— Да, да, прав си, че трябва да икономисваме горивото. Просто изрекох на глас желанието си. Обожавам атмосферата, която създава камината. Уюта…
— Аз също.
— Не се чувствай задължена да седиш тук с мен. Мога и сам да се поддържам буден. Ако си уморена или ти се спи…
— Не, не ми се спи.
По никакъв начин не биваше да заспи и да рискува той да изпадне в безсъзнание или дори в кома. Трябваше да остане буден още няколко часа, едва тогава щеше да е безопасно да поспи. Освен това дрямката й този следобед беше достатъчно дълга, за да не й се спи сега.
Беше говорила, за да запълни тишината. Сега, когато се смълчаха, единствените звуци бяха на вятъра, на клоните, които се удряха в стрехите и на суграшицата, тропаща по покрива. Очите им пробягваха из стаята, в която бяха останали само мебелите. Нямаше какво толкова да се гледа и накрая погледите им се срещнаха. Тогава празнотата на стаята ги обгърна, създавайки напрегната интимност.
Лили първа отмести поглед. Забеляза клетъчния си телефон върху масичката за кафе помежду им.
— Ако Дъч е получил съобщението ми, ще намери начин да изпрати някого тук.
— Не биваше да казвам онова. Че двамата сте били тук заедно.
Тя с жест му показа, че не е нужно да се извинява.
— Просто исках да разбера, доколко все още си обвързана с него, Лили.
Прииска й се да му се сопне, но после реши да прекрати с този въпрос веднъж завинаги. По всичко личеше, че той ще продължи да го пита.
— Обадих се на Дъч тази вечер, защото той е шеф на полицията, а не заради продължаващите ни лични отношения. Бракът ни е приключил, но той не би ме оставил да загина тук от студ, както и аз не бих му обърнала гръб в подобна ситуация. Ако изобщо е възможно, той ще ни спаси.
— Ще се втурне да спасява теб — отбеляза Тиърни. — Съмнявам се, че ще го направи заради мен.
— Защо мислиш така?
— Той не ме харесва.
— Откъде си вадиш това заключение?
— Не, че нещо е направил. По-скоро обратното. Случвало се е да се натъкна на него. Никога не е правил опит да се разговорим.
— Може да не е било удобно.