— Не, смятам, че е нещо повече от това.
— Какво например?
— Първо аз съм външен човек тук, което веднага буди недоверие, защото моите прапрадеди не са родом от тези планини.
Тя се усмихна, съгласявайки се с наблюдението му над поведението на местните.
— Хората тук наистина държат на рода.
— Аз съм посетител, но идвам толкова често, че повечето хора поне знаят името ми и ме заговарят, когато ме срещнат. Поздравяват ме с добре дошъл. Ей такива неща. Когато обаче отида в магазина на Рит за сутрешното си кафе, продължавам да седя сам на бар плота. Никога не са ме канили да седна в компанията на „добрите приятелчета“, които пълнят сепаретата всяка сутрин. Дъч Бъртън, Уес Хамър и още неколцина, все израснали тук. Това е един затворен тесен кръг от хора. Не, че горя от желание да ме включат, но поне да поздравяват.
— Тогава приеми моето извинение заради тях.
— Повярвай ми, това не е чак толкова важно. Но се питах… — започна той и млъкна.
— Какво?
— Питах се да не би… да не би причината той да ме избягва е, че ти си му споменала нещо за мене.
Тя наведе глава.
— Не. По-точно, не бях споменавали нищо до вчера.
След дългото мълчание от негова страна, се наложи тя да запълни неловкото мълчание.
— Изненадах се като те видях в града. Не изчерпа ли тукашните теми, за които да пишеш?
— Не въпросът за сюжет ме връща тук, Лили.
Стръвта, която хвърли, беше опасна, но и съблазнителна; беше невъзможно да й се устои. Тя вдигна глава и го погледна.
— Продадох статията за нашия ден на реката.
— Зная. Прочетох я.
— Така ли? — попита той, очевидно зарадван.
Тя кимна.
— Онова списание за водни спортове и моето имат общ издател, така че получавам безплатни екземпляри. Прелиствах един брой и мярнах името ти. — В действителност от месеци беше преглеждала внимателно това и подобни списания, питайки се дали ще опише и продаде статия за похода с каяци. — Страхотен материал, Тиърни.
— Благодаря.
— Вярно е. Описанията ти са толкова живи. Уловил си точно вълнението, което изпитахме. А и заглавието бе много добро. „Бушуващата Френч Брод“.
Той се ухили.
— Помислих си, че това може да привлече незапознатите. Трябва да прочетеш статията, за да разбереш, че става въпрос за име на река.
— Чудесна статия.
— Чудесен беше и денят — отвърна той с нисък и развълнуван глас.
Миналото лято, началото на юни. Десетина души, сред които и те двамата, се бяха записали на еднодневен поход с каяци в плитка вода. Запознаха се в автобуса, който превози групата няколко километра нагоре край реката, откъдето започнаха бясното плаване през няколко бързея от клас три и клас четири.
Еднакво опитни, двамата се сприятелиха, особено след като откриха, че неговата и нейната работа бяха, както ги определи Тиърни, „първи братовчеди“. Той беше писател на свободна практика и пишеше статии за списания; тя — редактор в списание.
Когато групата излезе на брега за обяд, те се отделиха от останалите и седнаха заедно на голям скален блок, надвиснал над бързите води на реката.
— Значи си главен редактор? — бе възкликнал той, когато му каза какво работи.
— От три години.
— Впечатлен съм. Това е отлично списание.
— Отначало беше предназначено за жените от юга. Сега се разпространява в цялата страна и тиражите се увеличават непрекъснато.
„Смарт“ съдържаше статии за обзавеждане на дома, мода, храна и пътуване. Неговата „мишена“ беше жената, която съчетава домакинството с кариера, която иска всичко и го постига. Статиите учеха как да се превърне готова храна, купена отвън в гастрономически деликатес само с добавянето на няколко подправки от домашния шкаф, как да се сервира яденето в изискан сервиз, други материали правеха предварителен преглед на модните тенденциите за обувките и облеклото през настъпващия сезон.
— Разбира се, стараем се да не изключваме от кръга на читателите ни и майките, които си стоят вкъщи — допълни Лили, — но наблягаме предимно на жената, която иска да успее в офиса, да планира съвършена семейна почивка и да бъде домакиня на забележителни вечери, организирани без предварителни приготовления.
— Смятате ли, че това е възможно?
— Ще разберете от следващия ни брой.
Той се засмя и вдигна тост за успеха с бутилка вода. Слънцето ги топлеше, разговорът вървеше гладко. Между тях се беше създала непринуденост, хармония, която възниква между хора, дълбоко свързани.
През целия следобед бъбреха при всеки удобен случай, въпреки че бяха принудени да се съсредоточават върху предизвикателствата на спорта. Общуваха с усмивки, правеха си знаци с ръце, подхвърляха си закачки.